– Наистина ли? Какво казва?
– "Малко съм отчаяна."
– О, не ми е до игрички в момента. И като стана дума за това, трябва да поиграем "Скрабъл" довечера.
– Няма да играя с теб цяла нощ, само за да не заспиш.
– Пъзла.
– Не съм пъзла.
– Пъззз...
– Чарли...
– Бау!
– Не се страхувам, че ще ме биеш на "Скрабъл". Просто искам да поспиш.
– Не спирай да си го повтаряш, сладурче.
Двайсет минути по-късно спрях на строителната площадка на лъскав нов търговски център в едно от източните предградия. Санта Фе се разрастваше и задръстванията бяха доказателство. Въпреки това още беше красив град, единственият в страната с наредба градоустройството и стилът на сградите да се придържат към типичната местна испанска архитектура. Вследствие на това градът имаше свое собствено изумително излъчване и бе едно от любимите ми места на тази планета.
Слязох от Мизъри, за да огледам наполовина завършения търговски център. Имаше кирпичени стени, облицовани с теракота, и масивни дървени арки.
– Мога ли да ви помогна?
Извърнах се и видях хлапак, понесъл дървена греда, който ме зяпаше с откровен интерес. Пусти да останеха тия мои щръкнали Опасност и Уил.
– Сигурно. Търся Лутър Дийн.
– А, да. – Той се огледа и посочи към отворите, в които един ден щяха да бъдат монтирани витрини. Вътре имаше човек. – Херцога е там.
– Херцога? – Впечатляваща титла. Притежателят ѝ също беше впечатляващ, нещо средно между професионален ръгбист и тухлена стена с черна чуплива коса, показваща се изпод каската му. – Може ли да вляза?
– Не и без такова. – Младежът потропа по каската си, остави товара си и изтича до подвижна канцелария, означена с логото на "Строителна фирма Дийн". Порови в пластмасов кош, след което забърза към мен с яркожълта каска в ръка.
– Сега може – каза той и ми я подаде с момчешка усмивка.
– Благодаря. – В друг случай бих му намигнала или бих приложила друг флиртаджийски номер, но той изглеждаше твърде млад дори за мен. Не ми се искаше да подхранвам пубертетските му надежди.
– За нищо, госпожо. – Той побутна каската си и вдигна отново дъската на рамото си.
Стъпвах внимателно сред боклуци и отломки, докато стигна до отворите, в които някой ден щяха да бъдат вратите.
– Господин Дийн?
Огромен мъж разглеждаше купчина планове, а раменете му бяха чак нереално широки. Бях виждала по-малко масивни врати на банкови хранилища. Той вдигна поглед, а в небесносините му очи се четеше много бегло любопитство.
– Да?
– Здравейте. – Приближих се към него и му подадох ръка с надеждата, че няма да я смаже. – Казвам се Шарлот Дейвидсън. Частен детектив съм и работя по случая на сестра ви.
Лицето му мигом помръкна и аз отдръпнах ръката си, неспособна да надделея над инстинкта си за самосъхранение.
– Вече обясних на секретарката ви, че нямам какво да ви кажа.
Емоционалният заряд, който се криеше зад отговора му – гняв, притеснение и възмущение, – ме заля с пълна сила. Дъхът ми секна и ми трябваше момент да се съвзема, а той нави плановете на руло и излая нарежданията си на група мъже в съседното помещение. Те скочиха да изпълнят командите му. Буквално.
– Господин Дийн, уверявам ви, че работя в интерес на сестра ви.
От погледа, който ми хвърли, и закоравял наемен убиец щеше да се подмокри.
– Как ви беше името? – Плановете в ръката му не издържаха и се намачкаха в стиснатия му юмрук.
– Джейн – промълвих с усилие. – Джейн Смит.
Той сви очи.
– Не беше ли Шарлот, Шери или нещо подобно?
– Беше. Съвсем наскоро го промених.
– Знаете ли какво правя с хора, които се замесват със семейството ми?
– И ще се местя в Южна Америка.
– Наранявам ги.
– Може да си сменя и пола. Няма да ме познаете, ако дойдете да ме потърсите.
– Приключихме ли?
Мамка му. Подъл въпрос. Той се обърна и тръгна към канцеларията си. Трябваше да кажа "да", наистина, но не можех да го оставя с такова лошо впечатление за себе си. Треперещо безгръбначно. Куки не беше права. Щях да умра на строителна площадка. Със сигурност щях да се върна и да я преследвам.
– Слушай, кретен – извиках. Високо.
Той се закова в крачка и се обърна изумен. Същото направиха и останалите. Но това беше между мен и Херцога.
Приближих се и заговорих тихо.
– Схванах. Реши, че работя за чичо доктор и ми нямаш доверие.
Той наклони глава на една страна, внезапно заинтригуван.
– Не е така. Не ми е платил и цент. Търся сестра ти и ако не искаш да ми помогнеш, ти губиш. Ако някой може да я открие, това съм аз. – Извадих визитка от якето си и я мушнах в джоба на ризата му. Джоба на ризата, под който се криеха сериозни мускули. Учудена, че още съм в съзнание, добавих: – Обади ми се, ако искаш да разбереш къде е тя.