Електрическата инсталация в апартамента ми бе меко казано под стандартите. За късмет имах крушка за нощно осветление. Тя освети леко банята, колкото да не се спъна в нещо по пътя към мивката. Приближих се до огледалото и се опитах да събера всяка възможна частица светлина. Не се получи. Отражението ми беше просто сянка, едва забележимо привидение.
Стоях и си мислех за това и в този момент отново ме обзе прилив на желание, сграбчи ме властно, вкопчи се в мен и през тялото ми преминаха толкова силни тръпки, че трябваше да стисна зъби. Хванах се за тоалетката. Обля ме чувствена топлина, на която не можех да се противопоставя. Проникна в мен, докара ме до ръба и ме поведе към тъмната страна. Жадно разтворих устни и бедра и й дадох пространство да расте. И тя растеше. Набираше сила и мощ, пипалата и проникнаха в мен, трепкаха и пулсираха в корема ми.
Коленете ми изтръпнаха и пренесох тежестта си върху дланите, а напрежението ставаше все по-силно и вече с мъка си поемах дъх. Тогава звукът от дишането на някой друг се сля с моето и аз погледнах към огледалото.
Рейес Алегзандър Фароу – отчасти човек, отчасти супер-модел и син на Сатаната – се материализира зад мен. Силните му рамене блестяха, от тях сякаш излизаше пара, изглеждаше, като че идва от ада. Разбира се, че не идваше оттам. Беше избягал от ада преди векове и в момента ми беше бесен, задето бях свързала физическото му тяло с нематериалната му същност. Но знаенето на всичко това не помагаше с нищо за отслабването на ефекта.
Примигнах, за да го фокусирам.
– Какво правиш тук?
Той наклони глава, тъмните му очи ме пронизваха гневно. Нахалникът му с нахалник. Това си беше моята баня.
Но нали го бях свързала? Бях обединила нематериалната му същност с физическото му тяло. Как така беше тук? Как бе възможно?
– Ти ме призова – изрече той и в плътния му глас вибрираше враждебност.
Поклатих глава.
– Това е невъзможно.
Той протегна ръка над рамото ми и я подпря на стената пред мен. За да се надвеси над мен. За да доминира. За да е сигурен, че ме е приклещил. Наклони тялото си и го притисна към гърба ми, като подпря и другата си ръка на стената от дясната ми страна и ме загради напълно.
Впери острия си поглед в мен.
– Невъзможно е, защото ме върза като куче за синджир?
О, да. Определено беше бесен.
– Ти не ми остави друга възможност – промълвих с треперещ глас, далеч не толкова уверено, колкото се бях надявала.
Той наведе глава и допря уста до ухото ми.
– Ти също не ми остави друга възможност. – Чертите му помръкнаха. Очите му се присвиха и се взряха в мен в огледалото изпод гъстите му мигли, горящи от страст.
Не можех да отклоня погледа си. Той беше толкова прекрасен, толкова мъжествен. Когато ме обгърна с ръка и я плъзна надолу към предната част на панталона ми, го стиснах за китката.
– Чакай – пророних, като дишах на пресекулки. – Още не мога да разбера как така си тук.
– Казах ти. Ти ме призова.
Пръстите му си проправяха път между краката ми, въпреки съпротивата ми и аз простенах, когато потънаха навътре. – Ти винаги ме призоваваш. Винаги си имала силата да ме извикаш, когато поискаш или когато се нуждаеш от мен, Дъч. Още ли не си разбрала това?
Борех се с невероятното чувство, пронизващо долната част на корема ми при всяко движение на пръстите му. Опитвах се да схвана смисъла на думите му.
– Не, ти винаги си идвал, когато имам нужда от теб. Когато съм била в опасност.
Така беше. Винаги е бил около мен, когато животът ми е бил застрашен.
Дъхът му минаваше по бузата ми, излъчваше пареща топлина, а устата му търсеше пулсиращото място на врата ми.
– Винаги си била ти.
Той грешеше. Трябваше да греши. Мисълта, че бих могла да го призовавам, че винаги съм го призовавала, беше невероятна. Доскоро дори не знаех какво е той. Всъщност направо се страхувах от него. Той беше тъмно създание от дим и сенки и да бъда в компанията му беше последното нещо, което исках. Как може да съм го призовавала? Не беше възможно.
– Но след като така или иначе съм тук... – Остави изречението недовършено и с едно плавно движение свали долнището и бельото ми. Повдигна ъгълчето на прекрасната си уста в едва доловима усмивка, разтвори краката ми и проникна в мен с един бавен тласък. Шумно поех въздух и леката вихрушка у мен в миг прерасна в мощен ураган. С една ръка обвих китката му, стискаща шията ми, а с другата обхванах стоманено твърдите му хълбоци и го притиснах към себе си, копнееща за освобождение.