– Ще те заболи.
Какво?, запитах се миг преди да видя звезди, а след това ми притъмня.
Глава 10
На полицаите никога не им е забавно като на теб.
НАДПИС НА ТЕНИСКА
Мигове, след като бях трупирана от мъжа, класирал се на първо място в категорията "Най-вероятна жертва на убийство от ядосано бяло маце", светът се върна обратно заедно с чувство на гадене и жажда за мъст. Агентите от специалните части разбиха вратата и нахлуха въоръжени в стаята. Един от тях коленичи до мен и аз изохках, донякъде за по-голяма достоверност, а и само това можех да направя.
Рейес ме удари! Наистина ме беше ударил! Нямаше значение, че не беше като да удари обикновено момиче и че щях да съм напълно добре само след няколко часа. Пак си бях момиче, да му се не види, и той много добре го знаеше. Трябваше да му го върна. С оловна тръба. Или пък с ТИР.
– Добре ли сте? – попита агентът и огледа окото ми.
По дяволите, много обичах мъже в униформа да гледат очите ми. Или пък задника. Както дойдеше. Кимнах и той бавно отлепи тиксото. Сложи го върху парче фолио и го затвори в плик за веществени доказателства. Един детектив и двама полицаи влязоха и отидоха да говорят със сержанта, който ръководеше операцията. С помощта на единия полицай оперативният агент отключи белезниците и двамата ме отведоха да седна на леглото, след като го приведоха в ред.
– Искате ли малко вода? – попита той.
– Не, благодаря, добре съм.
– Мисля, че трябва да я арестуваме.
Обърнах се слисана към полицая. Той беше Оуен Вон. Онзи Оуен Вон. Онзи, който се опита да ме убие или поне да ме осакати с колата на баща си в гимназията. Браво, кучи син. Той ме ненавиждаше до смърт. Мразеше ме в червата. Мразеше и празнината, в която се намираха червата ми. Как му се викаше на това?
– Не мисля, че ще е необходимо, полицай – каза детективът. – Момент. – Той се приближи. – Вие сте племенницата на Дейвидсън.
– Да, същата – потвърдих и проверих окото си с пръст. Смъдеше. Не пръстът, окото.
Детективът издиша бавно, погледна към Вон и каза:
– Добре, арестувай я.
– Какво?
На лицето на Вон се появи самодоволна усмивка, а детективът се подсмихна дяволито.
– Шегувам се – съобщи той.
Вон се отдалечи нацупен, а детективът седна до мен.
– Какво става тук? – попита той.
– Бях отвлечена с колата си. – Очевидно показанията ми пред полицията бяха част от плана. Иначе Рейес нямаше да ме удари. Поне се надявах да е така. – После бях заключена с белезници за рамката на леглото.
– Ясно. – Детективът извади тефтерчето си, нахвърли няколко бележки и тогава на вратата се появи един шериф. – Той още ли е с колата ви?
Въздъхнах мислено и осъзнах, че ще отнеме известно време.
Ииииииии точно така стана.
Два часа по-късно бях на задната седалка на патрулната кола на Оуен Вон и чаках чичо Боб да ме вземе. Бях прегледана от парамедик и изтормозена от неприятен полицай на име Бъд. След това реших, че бе време да вдигам гълъбите, затова повиках подкрепление под формата на любимия си чичо, който да убеди храбрите полицаи на Албукърки да ме пуснат. Насиненото око беше от полза. Майко мила, Рейес имаше добър удар. А надали бе вложил особено старание. Слава богу за което.
Погледнах Вон в огледалото за обратно виждане. Той седеше на шофьорското място, което беше нормално, след като това беше неговата кола.
– Ще ми кажеш ли изобщо какво съм направила? – попитах, като се надявах да не стреля по мен заради въпроса.
– Ти няма ли най-сетне да умреш в мъки?
Силно, ама много силно се надявах да не се случи. Боже, той ме мразеше, а аз така и не знаех защо. Реших да бъда по-човечна, за да намаля шанса той да ме убие, ако му се удадеше случай. Бях чела, че ако повтаряш името на жертвата, да кажем на похитител, то похитителят започва да развива привързаност към пленника си.
– Чарли Дейвидсън е честен човек. Сигурна съм, че ако кажеш на Чарли какво е сторила, тя ще се радва да го поправи.
Той застина, после се извърна към мен бавно, сякаш му бях нанесла смъртна обида.
– Ако още веднъж заговориш за себе си в трето лице, ще те убия на място.
Добре, беше особено чувствителен към повествователната форма. Не бях много сигурна, че е законно полицейски служител да се държи така с цивилен гражданин, но след като той имаше оръжие, не се реших да го питам за това.
Разбрах две неща за Оуен Вон, докато седяхме в колата му и чакахме Чибо. Първо, притежаваше обезпокоителната способност да се взира в някого в огледалото за задно виждане в продължение на пет минути, без да мигне. Жалко, че нямах капки за очи, за да му предложа. И второ, имаше някакво изкривяване на носната преграда, заради което се чуваше нещо като цвърчене, докато дишаше.