Не много дълго след изнервящото ми пребиваване в ада, известен още като колата на Оуен Вон, нацупен мъж на име чичо Боб ме закара до апартамента ми.
– Значи Фароу те отвлече с колата ти? – попита Чибо и влезе в паркинга, без да дава пет пари за разбърканата си от спането коса.
– Да, отвлече ме с колата ми.
– А ти защо беше пред онзи магазин насред пустошта, посред нощ, посред бурята?
– Защото получих съобщение от.., ох! Джема!
Изрових от чантата си телефона, който Рейес много мило беше оставил на нощното шкафче и ѝ позвъних на мобилния. Още беше изключен. Опитах на домашния ѝ телефон.
– Джема Дейвидсън – отговори тя и гласът ѝ звучеше толкова гроги, колкото аз се чувствах.
– Къде си? – попитах.
– Кой се обажда?
– Елвис.
– Колко е часът?
– Часът на Ем Си Хамър.
– Чарли.
– Прати ли ми съобщение? Колата ти повреди ли се?
– Не и не. Защо ми причиняваш това? – Голяма смешница.
– Провери си мобилния.
Чу се сънена въздишка, шумолене на чаршафи, а след това:
– Не иска да се включи.
– Изобщо?
– Не. Какво си му направила?
– Изядох го за закуска. Провери батерията.
– Къде е тя, по дяволите?
– Хм, зад капачето на батерията.
– Ти да не ме баламосваш? – Чух я да се бори с телефона.
– Джема, ако исках да те баламосам, нямаше да изключа телефона ти. Щях да излея мед в косата ти, докато спиш. Или нещо подобно.
– Ти ли си била? – попита тя възмутена.
Напълно се беше вързала на елементарния метод да се отклони жертвата от следите на действителния извършител. От години си мислеше, че Синди Вердийн го е направила. В крайна сметка щях да ѝ кажа истината, но след онова, което стори на Синди за отмъщение, размислих. Миглите на Синди така и не се възстановиха напълно.
– Чакай – каза тя, – батерията ми я няма. Ти ли я взе?
– Да. Излиза ли тази вечер?
Тя въздъхна продължително и каза:
– Не. Да. Излязох да пийнем с колега.
– Някой да се е блъснал в теб? Да е изпуснал нещо пред теб...
– Да! Боже, онзи мъж се бутна в мен, извини се и след пет минути сам лично донесе бутилка вино. А нищо толкова не се беше случило. Той едва ме докосна.
– Взел е телефона ти, написал ми е съобщение от него, откраднал е батерията и после ти го е върнал, когато е донесъл виното. – Като се имаше предвид с какви дружи Рейес, не се учудвах, че има и приятел джебчия.
– Чувствам се направо осквернена.
– Заради телефона или заради меда?
– Нали я знаеш онази приказка колко сладко било отмъщението? Хей, ти така и не се обади след срещата ти с Рейес. Как мина?
– О, страхотно. – Погледнах към чичо Боб, който чакаше да му докладвам. – Е, изяснихме това – казах и затворих телефона по средата на изречението.
– Чарли, казвал съм това преди, ще го кажа и сега. Този мъж е престъпник. Ако беше видяла какво е направил с баща си... – Той замлъкна, като клатеше рошавата си глава.
Реших да му се доверя, въпреки състоянието на косата му.
– Чичо Боб, има ли вероятност мъжът в онази кола да не е бил Ърл Уокър?
Той сбърчи вежди.
– Това ли ти каза Фароу?
– Възможно ли е? – попитах отново.
Чибо наведе глава и запали двигателя на колата си.
– Той е като теб, нали?
Въпросът му ме изненада и не знаех какво да кажа, но трябваше да съм подготвена за него. Беше видял тялото на Рейес, след като демоните го бяха нападнали. Стана свидетел колко бързо оздравя. Лекарите казваха, че Рейес е оцелял по чудо. А само две седмици след това се върна в затвора, сякаш нищо не се бе случило. Можех да се обзаложа на голямо фрапучино, че Чибо следеше какво се случва с Рейес. И аз на негово място бих го правила.
– Имаш странната способност да оцеляваш при невъзможни обстоятелства – продължи той. – Оздравяваш по-бързо от всеки друг, когото съм виждал. Понякога се движиш така, сякаш не си човек.
Той продължи:
– Ще те попитам нещо и искам да си напълно откровена.
– Добре – казах леко притеснена. Не бях в добра форма. Не бях пила кафе от три часа. А той със сигурност можеше да събере две и две.
– Ти ангел ли си?
Направо ме хвърли в тъча.
– Не – отвърнах с лек смях. – Да кажем, че ако се озова в контейнера за изгубени вещи на летището, Големият шеф отгоре надали ще слезе да си ме прибере.