– О, добре, става. Той не е ли милиардер?
Усмихнах се.
– Точно това искам да разбера.
Нанесох върху насиненото си око толкова коректор, че покойната Тами Фей Бейкър би се гордяла с мен и тръгнах с мъка през паркинга, а краката ми натежаваха още повече с всяка стъпка. Явно липсата на сън започваше да ми се отразява, като се имаше предвид, че ми се яви и момиченцето, което ме преследваше с нож.
– Ти вчера не беше ли емблема на кола? – попитах.
Тя дори не ме погледна. Беше ужасно грубо. Носеше тъмносива рокля и черни лачени ботуши, облекло, което можеше да бъде и руска ученическа униформа, а косата ѝ беше черна и дълга до раменете. Единственият ѝ аксесоар беше ножът и той не се връзваше много. Явно не умееше да подбира аксесоарите си добре.
Тръгнах към опашката си в паркираната отсреща кола и почуках на прозореца. Мъжът вътре подскочи.
– Отивам на работа – изкрещях през стъклото, а той примижа насреща ми. – Внимавай в картинката.
Той разтърка очи и помаха. Познах го, беше един от хората на Гарет Суопс. Гарет Суопс, помислих си и изсумтях. Какъв предател. Чичо Боб казва "следи Чарли" и той веднага го прави. Просто така. Сякаш приятелството ни не означава нищо за него. Разбира се, че не означава, но все пак. Тъпак.
– Вие ли сте Чарли Дейвидсън?
Обърнах се и видях жена с кафяво палто и евтини мокасини. Практични, но не особено красиви.
– Зависи кой пита.
Тя тръгна към мен, като се оглеждаше. Имаше дълга кестенява коса, която плачеше за добро разресване, и огромни слънчеви очила, закриващи половината ѝ лице. Беше жената, която видях в буика вчера. Същата коса. Същите слънчеви очила. Излъчваше същата тъга. Аурата ѝ обаче беше топла, светлината ѝ беше като мекия пламък на свещ, сякаш се боеше да свети твърде силно.
– Госпожице Дейвидсън – тя подаде ръката си, – казвам се Моника Дийн. Аз съм сестрата на Тереза Йост.
– Госпожице Дийн. – Хванах ръката ѝ. Всички чувства на жената към изчезналата ѝ сестра излязоха наяве. Тя беше уплашена, съсипана от скръб, направо се беше поболяла от тревога – Търсих ви.
– Съжалявам. – Тя намести слънчевите си очила притеснено. – Брат ми поръча да не разговарям с вас.
– Да, май срещата ни вчера не му беше особено приятна. Ще влезете ли? – посочих задния вход към бара на татко. Вятърът преминаваше през якето ми и бях настръхнала като чихуахуа на стероиди.
– Разбира се – каза тя и загърна палтото си. – Брат ми не е сигурен как трябва да възприеме посещението ви вчера. Определено ви е харесал.
– Сериозно? – Тръгнах към бара. – Останах с впечатление, че искаше да ме сграбчи в мъртва хватка и да ме накара да квича. – Това ще е! Професионален състезател по свободна борба. – Много съжалявам за сестра ви – добавих, като върнах мислите си към настоящата ситуация. В интерес на истината от мен щеше да стане страхотен борец. Трябваше ми само малко тен. И вероятно жилести мускули.
– Благодаря ви.
Нямаше да е зле да си направя и здравна застраховка.
Светнах лампите в заведението на татко, макар светлината в кухнята да ми подсказваше, че Сами вече се подготвя за навалицата по обед. Барът на татко беше смесица между ирландска кръчма и викториански бордей. Таванът на основния салон беше като в катедрала, стените бяха облицовани с тъмно дърво и украсени в горната си част със стогодишни орнаменти от ковано желязо. Извиваха се спираловидно и насочваха погледа към западната стена, където гордо се издигаше величествен асансьор от стомана. Такива имаше само по филмите или много старите хотели. От онези, които позволяваха да се любуваш на механизма и макарите и дето се тътреха цяла вечност до втория етаж. Снимки в рамки, медали и вимпели от различни ведомства, посветили се на опазването на закона, покриваха всяка налична повърхност, а вдясно от нас бе оригиналният махагонов бар.
– Искате ли кафе? – попитах и я поканих с жест да седне в едно от ъгловите сепарета. Изглеждаше гладна, ръцете ѝ трепереха от притеснение и умора. Реших, че ако седнем тук, Сами ще може да ни приготви нещо. – Тъкмо щях да закусвам, ще ми правите ли компания?
Задната врата се отвори с трясък и влетя сърдит мъж на име Лутър Дийн.
– Ти на себе си ли си? – изръмжа той на сестра си, като я гледаше кръвнишки.
Тя седна, въздъхна тежко и освободи дълбока, безгранична тъга, която сякаш ме погълна. Напълних дробовете си с въздух, за да облекча тежестта и приклекнах зад бара за кафе.
– Проучила съм нещата – каза тя на брат си. – Много е добра в работата си.
Той ме погледна през масивното си рамо.