– Явно не е толкова добра. Окото ѝ е насинено.
– Моля? – казах и се престорих на обидена. Беше забавен.
– Седни, Лутър. – Моника свали слънчевите си очила и го изгледа ядосано, когато той не се подчини. – Казвам ти, тя може да ни помогне. Затова или се дръж прилично, или си тръгвай. Решението е твое.
Той дръпна стол от съседната маса и седна.
– Тя ме нарече кретен.
– Ти си такъв.
Аз се ухилих и занесох три чаши кафе с пълното съзнание, че предстои интересен разговор. Трийсет минути по-късно довършвахме яйца по селски, придружени с мексикански палачинки, приготвени със зелени люти чушки. Боже, обичах Сами. Имах намерение да се омъжа за него, но жена му ужасно се разстрои, когато поисках ръката му.
– Кое те прави толкова достойна за доверие? – попита Лутър и ме изгледа доста нагло със студените си като лед сини очи. Изглеждаше меко казано скептичен. – Все пак работиш за Нейтън. Защо да вярваме на думите ти?
– Всъщност не е така – казах, като се надявах да повярват на думите ми. – А вие защо нямате доверие на съпруга на сестра си? – Време беше да поговорим за това. Реших да ги успя с лъжливо чувство на сигурност, което щеше да се получи, ако не бях откраднала последната хапка от чинията на Лутър. Беше докачлив по отношение на храната си.
И все пак ми се стори, че се кротва. Двамата си размениха погледи.
С въздишка на примирение Моника призна.
– Няма съвършено никаква причина. – Сви рамене. – Той е идеален. Идеалният съпруг, идеалният зет. Той е просто...
– Прекалено идеален? – направих догадка аз.
– Точно така – каза Лутър. – А има и някои неща, отделни случаи, които нямат логично обяснение.
– Например?
Той погледна сестра си за одобрение, преди да продължи.
– Тереза ни покани да вечеряме навън веднъж преди около два месеца, когато Нейтън беше извън града, бяхме само тримата.
– Нещо я безпокоеше – намеси се Моника и можех да се закълна, че изпита угризение. – Каза, че е направила голяма застраховка живот за себе си и Нейтън, и ако нещо ѝ се случи, каквото и да е, ние ще получим всичко.
– Тя я е направила? – уточних. – Не Нейтън?
Почувствах го отново. От Моника се излъчваше вибрация, виновно потрепване, когато ми отговори.
– Точно така. Дори не съм сигурна, че Нейтън знае за това.
– Тя искаше ние да сме наясно къде е полицата – добави Лутър. – Показа го ясно.
Моника извади ключ.
– Дори ни направи бенефициенти на банковата си сметка, така че да имаме достъп до депозитната ѝ кутия в сейфа на банката, където я пазеше.
– Това е странно – промълвих, като се мъчех да отпъдя предупредителните камбанки в главата си. Бояла ли се е от съпруга си? Мислела ли е, че животът ѝ е в опасност? – За каква сума беше полицата?
– Два милиона долара – каза Лутър. – За всеки.
– Ах, чумичката да го тръшне! – изразих се изискано както винаги. – Това възможно ли е изобщо?
– Очевидно – отвърна Моника.
Лутър скръсти ръце пред гърдите си.
– Застраховката е негова идея. Така трябва да е било. Защо Тереза би сключила толкова голяма полица? Накарал е нея да го направи, за да се изкара добър.
– Не можем да сме сигурни – каза Моника.
– Моля ти се. – Той избута стола си назад с раздразнение. – Всяка негова постъпка цели да го представи за много добър човек. Само това го интересува. Да изглежда добър. Да представи съвършен образ за себе си пред безбройните си почитатели.
Всичко, което бях видяла до този момент, ме караше да се съглася с него.
– Нещо друго? – попитах.
– Не се сещам за нищо. – Моника попи насълзените си очи и в този момент забелязах странното оцветяване около тях, неестествената подпухналост и жълтеникавата отсянка около устата ѝ. Идваше ѝ в повече тайнственото изчезване на сестра ѝ, неизвестността и.., вината. – Спомена, че Нейтън започнал да прекарва все повече и повече време вкъщи с нея, отказвал да ходи по конференции и ужасно се ядосвал, когато го викали вечер в болницата. Мисля, че Тереза се задушаваше.
– Тя ли ви го каза?
– Не с толкова много думи – отвърна жената и поклати глава. – Но спомена, че той вършел странни неща.
– Какви? – попита Лутър. – На мен не ми го е казвала.
– Защото не можеше. – Моника отново го изгледа гневно. – Ти вдигаш ужасна пара по най-нелепи поводи, ние нищо не можем да ти кажем.
Лутър стисна челюст и усетих как и него го обзе вина, но тя произлизаше от срам. Тази, която изпитваше Моника, беше по-дълбока и изпълнена със съжаление. Освен това тя каза "ние". "Ние нищо не можем да ти кажем."
Лутър пое дълбоко дъх, за да се успокои и попита: