– Сериозно, какво търсиш?
– Обезболяващи – отвърнах, като бръкнах зад войнишка манерка и пакетче "Орео". По случайност бисквитите "Орео" спадаха към категорията кафяви храни. Сложих една в устата си и продължих благородното си начинание.
– Била си толкова път дотук само за обезболяващи?
Направих му повторен оглед, докато хрусках. Като се изключеха белезите от огнестрелни рани на гърдите и на рамото му отпреди две седмици, когато едва не му докарах смъртта, той имаше хубава кожа, гъсти мигли и плочки на корема. Куки може и да беше на прав път за него.
– Не, минах да си поговорим – обясних и преглътнах. – Просто в този момент ми потрябваха обезболяващи. В банята ли са? – Запътих се натам.
– Свърших ги – каза той и препречи пътя ми. Очевидно криеше нещо.
– Но ти си сътрудник на полицията.
Той сбърчи вежди.
– Какво означава това, по дяволите?
– Стига, Суопс – скастрих го обвинително. – Знам, че ловиш наркодилъри, когато не си зает да гледаш порно. Имаш достъп до всякакви лекарства. Не ми казвай, че не си прибираш по малко дрога и разни ми ти яки хапчета.
Той разтърка лицето си с пръсти, после тръгна към малка маса за хранене, издърпа един стол и седна.
– Сестра ти не е ли психиатър?
Аз влязох в спалнята и светнах лампата. Ако не броим разхвърляното легло и пръснатите дрехи, не беше никак лоша. Насочих се първо към скрина.
– Всъщност се радвам, че си тук – провикна се Гарет. – Май имам случай за теб.
Точно за това бях дошла, но не беше нужно той да го знае.
– Не се надявай да ти почистя колата, докато пак търся уж тайнствено изчезнал предмет, Суопс. Не на мене тия.
– Не, истински случай – каза той и по гласа му пролича, че се усмихва. – Отнася се за приятел на приятел. Жена му е изчезнала преди около седмица и той търси добър частен детектив.
– Защо тогава ще го пращаш при мен? – попитах аз предизвикателно.
– Приключи ли там?
Тъкмо бях овършала нощните шкафчета и бях на път към аптечката в банята.
– Почти. Вкусът ти към порното е по-еклектичен, отколкото предполагах.
– Той е лекар.
– Кой е лекар? – Нямаше нищо интересно в аптечката му.
Ама съвсем нищо. Освен ако противоалергично лекарство, което не води до сънливост, се брои за обезболяващо.
– Мъжът, чиято жена е изчезнала.
– А, да.
Кой на този свят няма аспирин в къщата си? Имах главоболие, за бога. Клюмвах на няколко пъти, докато пътувах към Гарет, и навлизах в насрещното движение. Пронизителните клаксони и заслепяващите фарове ме караха да си мисля, че съм похитена от извънземни. За щастие, поставена на подходящо място телефонна кабина сложи край на това безумие. Имах нужда от силно кафе, за да остана будна. Или пък нещо съвсем различно. Нещо с промишлен произход.
Надникнах през вратата и попитах:
– Да ти се намират подръка спринцовки с адреналин?
– За хора като теб има специални програми.
В момент на абсолютен ужас си дадох сметка, че не усещам мозъка си. Беше си там само преди минута. Може пък наистина да съм умряла.
– Приличам ли ти на умряла?
– Сестра ти има ли номер за спешни повиквания?
– Не ми помагаш много – казах, като се постарах отвращението в тона ми да е недвусмислено. – Щеше да си най-калпавият служител, ако отговаряше за обслужване на клиенти.
Той се надигна от стола и тръгна към хладилника.
– Искаш ли бира?
Бързо се примъкнах към масата и му откраднах мястото.
– Ти сериозно ли?
Вдигнатите му вежди бяха последвани от свиване на раменете и той махна капачката от една бутилка.
– Не, благодаря. Алкохолът успива. Трябва да държа тези клепачи вдигнати дни наред. – Посочих към тях за по-сигурно.
– Защо? – попита той след дълга глътка.
– Защото, когато са затворени, се появява той.
– Бог? – предположи Гарет.
– Рейес.
Гарет стисна зъби. Вероятно защото не беше особено очарован от Рейес или от необичайните ни отношения. Все пак никъде не беше казано, че общуването със сина на Сатаната ще е лесно. Той остави бирата на плота и отиде в стаята си, а движенията му внезапно станаха отсечени и премерени. Видях как се скри и се появи почти веднага с риза и обувки в ръце.
– Хайде, ще те закарам у вас.
– Дойдох с Мизъри.
– Именно, затова дотук с поразиите ти.
– Не, говоря ти за джипа ми Мизъри, помниш ли я? – Понякога на хората им се струва странно, че наричам аленочервения си джип Мизъри, но името Гърти никак не би му отивало. – Тя ще се разстрои, ако просто така я оставя на чужда улица. Сама. Пострадала.
Той ме погледна стреснато.