– Ударила си джипа си?
Трябваше да размисля над това.
– Не съм много сигурна. Имаше телефонен стълб, свирене на гуми, вероятна извънземна намеса. Всичко се случи много бързо.
– Сериозно, трябва ми номера на сестра ти. – Той облече ризата и започна да търси ключовете си.
– Толкова ли си отчаян? Освен това не си нейният тип.
Гарет ме заведе до колата си без излишна нежност, седна на шофьорската седалка и включи двигателя, който изрева. Шумът говореше за доброто му състояние. Загледах се през прозореца, докато пътувахме през Албукърки в почти непрогледната тъмнина на нощта. Тишината не беше много от полза в моето положение. Клепачите ми щипеха и бяха като от олово, натежаваха все повече и повече с всяка изминала минута. С всяка секунда. Въпреки неудобството се борех с всички сили да ги задържа отворени, защото беше по-добре от алтернативата: Рейес Фароу да бъде довлечен против волята и на двама ни. Сякаш невидима сила го избутваше към мен всеки път, когато затворех очи. А когато попаднеше в главата ми, всичкият ни гняв и задръжки се стапяха в море от чувственост, където устните пареха, а ръцете опипваха. Това беше гадно, при положение че бяхме ядосани един на друг.
Но да ми казва, че съм го призовала, си беше абсолютна безсмислица. Трябваше да го разнищя това.
– От колко време стоиш будна?
Примигнах към Гарет и погледнах часовника си. По-точно към китката, на която трябваше да бъде, ако не го бях забравила.
– Хм, около тринайсет дни.
Той май се вцепени до мен. Не можех да бъда съвсем сигурна. Чувството ми за реалност се размиваше, ако момиченцето с кухненския нож на предния капак на колата му беше знак за това. Можеше и да е мъртва, но покойниците рядко се возеха на такива места.
– Виж, ясно ми е, че не си като обикновените хора – поде Гарет предпазливо, – но тринайсет дни без сън със сигурност са вредни, дори и за теб.
– Предполагам, че да. Нова декорация за предния капак ли си си купил?
Той погледна натам.
– Не.
– Този доктор има ли име?
Той се пресегна през скута ми и извади визитка от жабката.
– Тук пише. Ще дойде в офиса ти тази сутрин, ако успееш да се добереш дотам.
Д-р Нейтън Йост.
– Ще се добера. Приятел ли ти е?
– Не. Той е гадняр. Но явно всички останали на планетата Земя го боготворят.
– Добре тогава. – Опитах се да мушна картичката в джоба си, но открих, че нямам такъв. – Ей, оставих си чантата в Мизъри.
Гарет поклати глава.
– Ама че ги ръсиш и ти едни, Чарлс. Отдавна се каня да ти кажа, че работя над специален списък от неща, които никога не бива да се казват на жътваря на души.
Изкисках се.
– Хрумват ми безброй, не бих могла да избера едно.
– Ще започна от края – каза той и се ухили. – Готова ли си?
Размърдах безгрижно дясната си вежда.
– По-готова от когато и да било.
– Добре, номер пет: "Уморен съм до смърт".
– Я, че списъкът ти никак не бил дълъг.
– Искаш ли да го чуеш или не? – попита той и сви към паркинга на моята сграда.
– Претеглям възможностите. Този списък може да е откровение с апокалиптични измерения или пълно пропиляване на и без това намаляващата ми мозъчна дейност. Клоня към второто.
– Добре, ще ти кажа останалото, когато си в по-добро настроение. Тъкмо да те поддържа в напрежение.
– Добра идея – приветствах го аз с вдигнати палци. Напрежение, друг път.
– Никой вече не цени истинския талант. – Той ме изпрати до горе. – Ще поспиш ли малко? – попита през вратата, която притворих помежду ни, като го оставих на стълбите.
– Не, ако успея да се удържа. – Поне малко ми беше помогнал. Бях прекарала още един час, без да заспя.
Веднага след като затворих вратата и се запътих към кафеварката, той я отвори и измърмори:
– Заключи се. – После затвори отново.
Потътрих се обратно и заключих вратата на скромния си дом, а само миг по-късно чух стържещ звук в ключалката. Или може би отново бях заспала права. Но след като Рейес не се появи, за да ми предизвика разтърсващ земята оргазъм, най-вероятно не бях.
Куки влетя, подмина ме и тръгна право към кафеварката.
– Говори ли с Гарет?
Аз я последвах.
– Да. Май в апартамента ми имаше клоун тази сутрин.
– Толкова ли е зле пижамата ми? – попита тя и взе да оглежда пижамата, с която още беше облечена. – Е, какво каза той?
– Не – примигнах аз срещу нея. – Мъртъв клоун.
– О. Починал?
– Да.
– Той отиде ли си? – попита тя и се огледа притеснено.
– Да. Премина.
– Добре, това обяснява забележката ти. Помислих си, че се правиш на интересна.
Много ми се доспа от пътуването. Май наистина ми трябваше доза адреналин.