Не я питах нищо повече, оставих я да почива, докато навържа отново веригата в съзнанието си. Да не би да беше нескопосан опит за самоубийство? Какво би спечелила, ако се самоубие по този начин? Защо просто не изпие шишенце лекарства? Съпругът ѝ беше доктор, за бога. А дори да бе нагласила нещата, как се предизвиква срутване? Може би се чувстваше виновна, защото неволно го е причинила. Но вината ѝ беше за нещо повече. Срамът ѝ беше много голям.
– Чарли?
Концентрирах се и видях Куки да се препъва в релсите, като осветяваше пътя си с телефона. Очевидно не се беше възползвала от отдела за спортни стоки на Мизъри.
– Тук съм. Имало е срутване.
Тя спря и вдигна поглед.
– Боже, тя отдолу ли е?
– Мисля, че е отгоре, но е ранена. Свърза ли се с чичо Боб?
– Да, също и с агент Карсън. – Тя се облегна на съседната стена, дишаше тежко след пътя.
– Какво си сложила, по дяволите? – попитах, като видях гетите около глезените ѝ.
– Не се занимавай с мен. Как се е случило?
– Още не съм сигурна.
– Мината просто се е срутила?
– С Тереза вътре. – Очаквах емоционален отговор от Тереза, но не последва нищо и осъзнах, че ръката ѝ е отпусната. – Май изгуби съзнание. Трябва да ѝ донесем вода, а на мен ми трябва фенер.
Очите ми бяха свикнали с тъмнината, така че видях на какво се беше облегнала Куки. На разхлабена носеща греда.
– Куки, май не бива да правиш това – казах и в този момент гредата се плъзна и светът около нас се срути.
Глава 22
Настане ли пълен ад, отдай го на зли духове.
НАДПИС НА ТЕНИСКА
От тавана започнаха да се сипят камъни и прахоляк и тътенът се отрази във вдлъбнатите стени. Инстинктивно покрих главата си с ръце и гледах срутването изпод лакътя си. Изненадах се от количеството земна маса, което се изсипа, сякаш се беше носило във вакуум през цялото време, докато съдбата не беше решила да включи и гравитацията. Стомахът ми се сви при тази гледка и в един миг времето застина, сякаш креташе едва-едва като костенурка, движеща се срещу мощен ураган.
Във въздуха висяха камъни и отломки и почти блестяха в тъмната пещера. Протегнах ръце през прахоляка, който се сипеше, и той се процеди през пръстите ми.
Можех да претичам под срутващата се земна маса и отломки без драскотина. Можех да отида за помощ. Вместо това примигнах и поех риска да се огледам наоколо. Куки се беше вцепенила озадачена, над главата ѝ висеше огромен скален къс, и приближаваше тялото ѝ, тяло, което щеше да се строши като къщичка от кибритени клечки под тежестта му. Щеше да я смаже.
Изтичах, хвърлих се с цялата си тежест към нея и я избутах на земята, когато времето върна нормалния си ход със страховит грохот. Успях да я отместя изпод най-голямата скала, преди да се разнесе експлозия, но не можах да отскоча докрай от пътя на каменния блок и той се спусна надолу, плъзна се по тила ми и с огромната си тежест издра гръбнака ми. Гърбът ми пламна, стиснах зъби, приготвих се за силната болка и прикрих главата на Куки с ръце. Тътенът продължи още няколко секунди, а после настана тишина. Спря тъй мигновено, както и започна. Когато талазите от прах и мръсотия намаляха и се уталожиха, Куки нададе най-кошмарния вик, който съм чувала. Чак костите ми изкънтяха, а най-вероятно и неустойчивият таван.
– Ама моля ти се – промълвих съвсем тихо и се опитах да пропълзя до нея. – Ще крещиш ли сега?
Тя спря, огледа се тревожно, като надзърташе през мръсотията по очите си.
– Ранена ли си? – попитах и не спирах да плюя боклуци.
– Не, не. О, боже, а ти?
Замислих се.
– Май не. Нищо сериозно. – Гърбът ми пареше, но можех да се движа. Това беше добър знак. – Дано не ти се крещи повече. Все пак сме в доста неустойчива пещера.
– Извинявай.
В този момент се сетих за Тереза и започнах да се катеря по новите отломки към отвора. Още я усещах.
– Тереза, добре ли си? – Не получих отговор и се обърнах към Куки. – Можеш ли да ми донесеш фенер, вода и одеяло от Мизъри?
– Естествено – каза тя и бавно се изправи.
– Сигурна ли си, че не си ранена?
– Не, аз само... – Тя ме гледа известно време. – Ти ми спаси живота.
– Не съм. Честно. – Моментът не беше подходящ.
– Не го бях виждала преди.
– Как животът ти минава като на лента пред теб? Разочарова ли те? Защото, когато на мен ми се случва...
– Не, теб. Как се движеше. Баща ти говореше за това, но.., никога не го бях виждала.
Тя беше замаяна и объркана.
– Хайде, успокой вече топката, миличка. Фенер?