За нещастие, скобите бяха от лявата му страна, а превързаната му лява ръка беше пострадала най-тежко. Болката беше толкова силна, че едва успяваше да сграбчи желязото с пръстите си, затова понякога се налагаше да прехвърля дясната си ръка, за да успее да се хване. Така му беше по-трудно да се изкачва, но пък се предпазваше от падане. Мъжът зад него се държеше за скобите с една ръка и от време на време прикрепяше Ричард с другата, за да остане изправен и да не тупне долу. Погледнеше ли надолу, бледата лунна светлина му разкриваше зашеметяваща пропаст. Когато най-сетне стигнаха върха, бяха посрещнати от скромна група хора. Щом Ричард пристъпи на откритото пространство, тълпата се отдръпна назад да направи място на пристигащите. Видя, че естествено образуваната, просторна кухина на места се стеснява и оформя няколко широки, подобни на пещери проходи, които водеха навътре в планината. По лицата на хората, които посрещнаха ранените странници, беше изписана тревога.
Сякаш дошли да поздравят завърналите се селяни, от тъмата изплуваха котки. Ричард беше забелязал няколко от внимателно пристъпващите животинки по-рано в проходите. Повечето бяха черни.
— Радваме се да видим, че всички се завръщате невредими — каза един от посрещаните. — Разтревожихме се, като се забавихте толкова дълго навън по тъмно.
Естер кимаше.
— Знам, знам. Нямаше как да го избегнем. За щастие, ги намерихме.
Преди тя да успее да ги представи, Хенрик ги зърна от заслона в сенките и се завтече да ги приветства.
— Господарю Рал! Господарю Рал! Вие сте жив!
Сред малобройната тълпа светкавично се разнесе удивен шепот. Явно не всички в селото бяха уведомени кого беше тръгнал да спасява отрядът.
— Господарят Рал… императорът на Д‘Харанската империя? — попита един от мъжете, а шушукането сред стълпилите се хора не секваше.
Въпреки болката Ричард кимна.
— Точно така.
Хората започнаха да падат на колене. Ричард побърза да махне с ръка и да прекъсне тази демонстрация на почит.
— Няма нужда, моля ви.
Докато те колебливо се изправяха на крака, Ричард се насили да се усмихне на момчето.
— Хенрик, радвам се, че си добре.
Мъжът, който носеше Калан, свали отпуснатото й тяло от плещите си. Няколко души се спуснаха да помогнат.
Естер набързо му представи част от насъбралите се около тях хора, но после рязко ги прекъсна.
— Трябва да ги вкараме вътре. И двамата са тежко ранени. Трябва да се погрижим за тях.
Естер побърза да ги поведе навътре в един от по-широките тунели, а малобройната тълпа, съпроводена безмълвно от няколко котки, ги последва. По цялото протежение на пещерата в естествените цепнатини и пролуки бяха иззидани стаи. Повечето от тях, а и мрежата от тунели, бяха прокопани в полутрошливата гранитна скала. Фасадите на някои от помещенията бяха измазани с хоросан, за да се запълнят процепите. Някои имаха дървени врати, а други бяха закрити с животински кожи, като така се създаваше усещане за общност от множество по-малки домове.
Тези подобни на пчелна пита обиталища из лабиринта от дупки в земята, изглежда, предлагаха нелеко съществуване, но Ричард предположи, че безопасността, която им осигуряваха там, горе, високо в планината, беше достатъчна утеха. Облеклото на хората също говореше за аскетичния начин на живот в малкото село.
Всички те носеха дрехи от сходна груба тъкан, сливаща се с цвета на камъка.
Естер сграбчи ръкава на вървящата пред нея жена и й прошепна:
— Доведи Сами.
Жената се обърна през рамо и се намръщи:
— Сами ли?
Естер кимна решително.
— Тези двамата трябва да бъдат излекувани.
— Ама Сами ли? — повтори жената.
— Да, и побързай. Няма време за губене.
— Но…
— Върви — нареди Естер, като я побутна с ръка. — Бързай. Аз ще ги заведа вкъщи.
След като жената се завтече да доведе помощ, както беше пожелала Естер, цялата тълпа се вмъкна в един по-тесен коридор. Най-накрая стигнаха до вход, прикрит със завеса от овча кожа, където Естер влезе заедно с няколко от придружителите им. Вътре един от тях побърза да запали множеството свещи. В контраст с простата дървена маса, трите стола и скрина до едната стена, подът беше украсен е груби, ала пъстроцветни килими. Единствените други места за сядане бяха възглавници по пода, облечени в калъфки от същата скромна материя като тази, от която бяха ушити дрехите им.
Естер насочи мъжете, носещи Калан, към единия край на стаята, където те внимателно я положиха върху агнешка кожа и наредени в редица обикновени, износени възглавници. Мъжете помогнаха на Ричард да седне на пода и да се облегне на няколко възглавници.