Ричард си припомни първата си среща с Калан и колко изненадан бе, когато осъзна колко се страхуват хората от нея. Беше виждал някои от тях, сред които дори кралици, да треперят в нейно присъствие. В много отношения за обикновените хора Изповедникът беше далеч по-плашещ от човек, който просто притежава дарбата.
Роденият с дарбата може да отнеме живота ти. Изповедникът може да завладее ума ти.
Помисли си, че в известен смисъл Изповедникът може да отнеме душата ти.
По много сходен начин обикновените хора се плашеха от пророците. Страх ги беше, че Пророкът може да види бъдещето им. Бояха се от тайното познание за предстоящи събития, с което може би разполагат. Ето защо, макар да се страхуваха, същевременно с това копнееха да узнаят какви бъднини им вещае пророчеството.
Малко преди да дойде в Печалните територии, за да избави Калан от лапите на Джит, Ричард бе имал големи разправии в двореца, тъй като гостуващи управници, пристигнали за сватбата на Кара и Бенджамин, искаха да разберат повече за пророчествата. Смятаха, че Ричард укрива предсказания от тях и не иска да им ги довери. Поради тази причина част от въпросните управници се бяха отлъчили от него и Д‘Харанската империя и бяха поверили участта на земите и народите си в ръцете на Ханис Арк, владетеля на провинция Фаджин, единствено заради обещаното им управление, напътствано от пророчеството.
Макар Ханис Арк да господстваше над Печалните територии, които бяха част от провинция Фаджин, Ричард беше владетел на Д‘Харанската империя, а тя включваше провинция Фаджин. Ханис Арк и последователите му, изглежда, искаха да се отлъчат от съюза и вместо това да следват знаменията на пророчеството.
Той хвърли поглед към Саманта, осветена от вече разкрилото се облачно небе. Започваше да я вижда в нова светлина.
Беше я приемал за неопитна чародейка, която тепърва поема в търсене на своя път. Гледайки опустошението наоколо, се зачуди дали не е нещо повече от това.
Замисли се за ролята на Стройза и родените с дарбата там. Запита се дали Наджа Мун и хората от онези времена не са ги оставили с по-висша цел от тази просто да пазят и да следят за рухването на Предела. Зачуди се дали нямат по-възвишено предназначение от това да предупредят останалите, както си бе помислил първоначално.
Докато оглеждаше колосалното опустошение, причинено от това дребничко, крехко на вид момиче, взе да се пита дали онези хора от древните времена, притежаващи такива тайнствени способности, не са завещали повече на родените с дарбата в Стройза, отколкото пишеше по стените на селото им на езика на Сътворението.
Зачуди се дали не са им дали способности да се бият. Наджа казваше, че не разполагали със средства да отблъснат заплахата, така че не биха могли да завещаят подобни сили на притежаващите дарбата в Стройза, ала може би бяха успели да им дадат способности да се борят.
Саманта несъмнено беше показала по-голяма решимост и сила, отколкото той беше очаквал.
Запита се дали не е била предопределена за нещо повече от обикновен пазител.
Запита се дали тя всъщност не е оръжие, завещано от древните.
В този ден тя определено се беше доказала като такова.
Четиридесет и четвърта глава
СЛЕД КАТО ИЗМЪКНА ЛЪКА от процепа в скалата, където се бяха скрили, и го преметна обратно през рамо, Ричард пристъпи към ръба на голия камък, надвиснал над мястото, където двамата със Саманта се бяха опазили от смъртоносната буря от дървени трески. Избута с крак покрилата го сбита маса от откъслеци от горната част на труп. От човека не беше останало много, ала се виждаше, че също като останалите и той не е бил облечен в нещо повече от кирливи дрипи.
— Тези полухора са различни — каза си под нос.
Саманта огледа останките с погнуса.
— Различни ли? Какво говорите? Кое им е различното?
Потънал в дълбок размисъл, Ричард не си беше дал сметка, че го е изрекъл на глас. Махна с ръка към погрома наоколо и закрачи напред.
— Ами, виж ги какви са всичките — каза той, като сочеше тук-там, докато вървеше към непокътнатата част на гората по-нататък в далечината.
Саманта бързаше да не изостане и успяваше да хвърли само по някой бегъл поглед на местата, които той посочваше. По едно време, както заобикаляше останките, той се спря и направи знак към някакъв обезглавен труп.
— Ето, виж! Всички са облечени горе-долу еднакво като ей този тук. Носят нищо и никакви дрипи. Едва ли не изглеждат така, сякаш са изровили трупове и са им откраднали дрехите.