— Може окултните сили да уравновесяват дарбата.
Тя застина насред крачката си и се втренчи в него.
— Това е доста плашеща мисъл.
— Напълно съм съгласен.
— Ала защо на дарбата й трябва равновесие?
— Може да се е развила прекомерно и природата да търси начин да я балансира, като позволи на окултната магия да нарасне.
Саманта леко сведе глава към него.
— В такъв случай ние кои сме — ловците или плячката? Кой кого преследва?
— Добър въпрос — каза Ричард, след което отново се обърна към откритото, ниско и покрито с мъх пространство, което водеше към по-гъстата част на гората. — Пътеката трябва да е в тази посока. Надали е далеч и като стигнем до нея, ще наваксаме с времето.
Четиридесет и пета глава
РИЧАРД БЕШЕ ПРАВ. Не след дълго излязоха на затънтена горска пътека. Тя представляваше изкоп от голи скали и открити корени, които си проправяха път през непристъпната растителност. От векове тук не бе минавал никой освен случайно свърнал насам пътник, ала напоследък служеше като проход за орди от полухора, които минаваха по нея, тръгнали на лов за души. Сега беше обвита в злокобна тишина.
Ричард остана на място дълго време, вслушваше се и наблюдаваше, опитвайки се да долови някакво предвестие за беда. Саманта стоеше до него безмълвна и изчакваше заключението му.
— Преди споменахте, че родените с дарбата могат да долавят чуждо присъствие — прошепна тя. Щом той кимна, тя продължи: — Ами дали можете да ми го обясните, както ми дадохте наставления как да накарам дърветата да избухнат, за да мога да ви помагам, като усещам дали някой не се крие наоколо? Мога поне да се опитам, доколкото е по силите ми, нали?
Ричард стисна устни от чувство на безсилие.
— Ще ми се да можех, но се опасявам, че си нямам никаква представа как го правят. Знам само, че е възможно. Никой никога не ми го е обяснявал като с дърветата, така че не бих могъл да ти го опиша.
Саманта се обезсърчи от неговото признание.
Ричард положи ръка на рамото й.
— Хайде, хайде. Трябва само да намерим майка ти и да я измъкнем от лапите на похитителите й. Тя ще те научи как да го правиш.
Саманта му се усмихна в отговор.
— Изглежда, умеете да ме накарате да се почувствам по-добре дори и в ужасяваща ситуация.
— Докато животът ни предоставя избор и носим глави на раменете си, винаги има начин да обърнем нещата в своя полза даже и в най-тежката ситуация.
Усмивката й стана малко по-широка. Макар да й отвърна, той се тревожеше, защото съзираше изтощението в погледа й. Явно не искаше да си признае какво й е коствало да направи онова нещо с дърветата от пролуката в скалата.
— Битката с меч с полухората ме умори до смърт. А ти как си? Навярно си капнала от усилието да впрегнеш дарбата си. Знам, че за мен е изтощително да използвам каквато и да било магия, дори тази на меча.
— Ами, да — призна тя, — май мъничко. Ала няма да ви забавя. Обещавам.
Ричард смъкна чантата от рамото си и отвори капака. Затършува вътре, извади две парчета сушено месо и подаде едното на Саманта.
— Вземи, дъвчи го, докато вървиш. Ще ти помогне да възвърнеш силите си.
Сам Ричард задъвка другото парче. Саманта също отхапа и тръгна след него по пътеката.
Неприятно му беше, че трябва да излязат на пътеката, която беше очебийно място за устройване на засада. Когато се намираше в такава видима, непосредствена опасност, беше далеч по-склонен сам да си проправя път през гората, отколкото да следва някоя тясна пътека, ограничаваща възможните изходи. Проблемът беше, че ако вървяха през девствената гора през цялото време, щяха да се забавят много. Чакаше ги дълъг път до мястото, което хората от селото на Саманта познаваха като Северната стена, а пътеката стигаше само донякъде. С всеки изминал миг заплахата за живота на близките, които бяха тръгнали да спасяват, растеше и Ричард знаеше, че нямат време за губене.
Въпреки това изборът съвсем не беше лесен. Нямаше да спасят никого, ако загинат на пътеката, причакани от полухората. От друга страна, Ричард се ужасяваше от мисълта, да не би да стигне твърде късно. Ако се забавеше дори миг, Калан щеше да загине от притаеното в нея докосване на смъртта. Скоро след нея завинаги щеше да пристъпи в тъмнината и той. Това вероятно значеше, че безчет хора, ако не и самият свят на живота, щяха да бъдат погубени.
Магда Сеарус и Мерит му бяха оставили лично послание, че той притежава силата да спаси света на живите или да го унищожи. Ако направеше погрешния избор и го убиеха от засада на тази пътека, това можеше да стане причина за настъпването на края на живота, за което говореше първият Изповедник. Ако не поемеше по пътеката, забавянето можеше да ги лиши от каквито и да било шансове и пак да предизвика края на живота.