— Не бих разбрала, че я има, даже да мина точно покрай нея — заяви Саманта.
— Това е целта — обясни Ричард. — По принцип на такова място бих предпочел да се редуваме да стоим на пост, ала ми се струва, че ще се скрием достатъчно добре. Не се виждат следи някой да е идвал насам, така че според мен е по-важно и двамата да се наспим добре. Утре трябва да сме отпочинали.
Тя кимна.
— Аз наистина съм много изморена. Идеята за сън ми звучи добре.
Ричард посочи към едната страна на подобната на навес постройка.
— Хайде тогава, мини оттам и влез вътре.
Саманта изглеждаше объркана.
— Няма ли да запалим огън да се стоплим?
— Огънят привлича хората. Дори да не го виждаш, можеш да подушиш пушека от много далеч. Ако става въпрос за скривалището, човек едва ли не трябва да падне отгоре му, за да разбере за него. Ала огънят би издал местоположението ни на други хора и най-вече на полухората.
Тя огледа заобикалящите ги от всички страни дървета.
— Ах. Сигурно имате право — каза и пак се озърна. — Ами дивите животни?
— Изобщо не ме е страх от тях. Та нали водя със себе си даровита чародейка?
Тя се усмихна.
— Навярно сте прав.
— Няма да е толкова лошо, ще видиш. Хайде, влизай вътре.
Трябваше да застане на четири крака, за да успее да се промуши под килнатия покрив на заслона. Ричард я последва, след което затули входа с борови клонки. Вътре беше уютно, сравнително сухо и кажи-речи тъмно като в рог. Той зарови слепешком в торбата си и извади отвътре калаен пътнически свещник.
Поднесе го напред и сложи ръката й над него.
— Можеш ли да използваш дарбата си, за да го запалиш?
Видя как в тъмното пламна искра, която възпламени фитила на свещта.
След това той закачи свещника пред тях.
— Ако ти е студено, сложи ръце над него, да ги стоплиш. Довечера сигурно ще се захлади.
Тя вдигна вежди.
— Защо просто не затопля няколко камъка? Така ще можем да ги държим в скута си и да ни топлят.
— Ах! — възкликна Ричард. Не се беше сетил за това. — Е, и така става.
Разрови с пръсти земята до тях, измъкна камък с размера на самун хляб и й го подаде. Саманта го хвана за миг с две ръце. Ричард видя как за кратко затваря очи, за да се съсредоточи, след което му го върна. Беше приятно загрят.
— Като гледам, за някои неща не е никак лошо, че си наблизо — каза й, докато измъкваше втори камък, който да нагрее за себе си.
Тя се изкиска тихо.
Хапнаха по няколко сухара и парчета чироз с малко сурови ядки и си спретнаха простичка, но по-вкусна от очакваното вечеря, може би защото той беше толкова гладен, че би излапал едва ли не всичко.
След като се нахраниха, Ричард си свали пелерината и я преметна връз двама им като одеяло.
— Така ще се стоплим. Съжалявам, но гората не е най-приятното място за спане, особено при такива условия.
— Няма значение — тихо отвърна тя. — Интересува ме само да стигнем там навреме. Мога да проспя целия си живот, веднъж щом измъкна майка ми от лапите на тези бездушни полумъртви дяволски чудовища.
Ричард напълно споделяше тази гледна точка.
Придърпа наметалото до брадичките им. Саманта се сгуши в него, за да се стопли, и обгърна мишницата му с мъничките си длани, сключвайки пръсти около него. После положи глава на рамото му.
Ричард отпусна дясната ръка в скута си, за да може да държи ефеса на меча на разположение. Така щеше да е много по-лесно да реагира, ако се наложи.
Чуваше тихото равномерно дишане на Саманта, както и шептящия ромон на дъжда по листата. Беше толкова изтощен, че почти мигновено потъна в сън.
Последните му мисли бяха за Калан.
Четиридесет и шеста глава
КЪСНО НА СЛЕДВАЩИЯ ДЕН стигнаха до мястото, където пътеката започваше да се отклонява наляво, в западна посока. Беше ги отвела възможно най-далеч. Разочароваха се, понеже напредваха с добро темпо, ала пътеката вече не водеше на север, затова се налагаше сами да си проправят път през девствената гора към Третото кралство.
Ричард обходи с поглед крайните части на гората покрай пътя, за да подбере най-подходящото място, откъдето да навлязат в нея, и забеляза нещо, което почти наподобяваше пътечка. Неотдавна направена пътечка.
— Това там изглежда като нелошо място — каза Саманта и посочи. — Пътят на север като че ли е по-открит насам.
— Има си причина. — Той махна с ръка към отъпканите храсталаци и пречупените вейки, разровената почва и преобърнатите късове мъх. — Знаеш ли какво е това?