Саманта изглеждаше озадачена.
— Не.
— Струва ми се, че този път са използвали всички полухора, които са се придвижвали на юг от Третото кралство. Виж ей там как някой си е влачил краката по земята — отбеляза той, сетне посочи друго място. — А тук сякаш някой се е препънал и е счупил онзи клон. Придвижвали са се, без да обръщат внимание къде стъпват. Ей там са смачкали онези гъби, виждаш ли? А по-нататък много от папратите са скършени.
Обикновените пътници не се движат така. Така ходят небрежните хора, които не знаят нищо за пътуването или за горите. Струва ми се, че така биха вървели полухората, които се опитаха да ни нападнат от засада. Вероятно, идвайки от север, са минали оттук.
— Наистина ли? — попита Саманта и вдигна поглед към него. — Значи, трябва само да следваме тази пътека и тя ще ни отведе там, накъдето сме се запътили. Ще ни заведе тъкмо до Предела, до отворените порти на Северната стена.
— Не — отвърна той, — ако вървим по тази нова пътека, ще се изложим на риск да се натъкнем на още полухора, излезли от Третото кралство на лов за души. Онези вече мъртви полухора не са единствените. Другите може да са различни — като мъжете, които ме нападнаха, или пък от народа шун-тук. Те са по-умни. Не бихме желали да срещнем случайно такива, освен ако е неизбежно.
Саманта отстъпи крачка назад, сякаш мястото изведнъж й се бе сторило заплашително.
— Значи май не е чак толкова добра идея да поемем насам.
Положил ръка на рамото й, Ричард я извърна наляво.
— Ще тръгнем малко по-встрани от пътеката, а после ще свърнем на север през гората и ще вървим успоредно на пътя, създаден от полухората. Иска ми се да сме достатъчно далеч от него, та ако още от тях са поели на юг, да не могат да ни чуят.
Същевременно, като се придържаме близо до него, от време на време ще мога да му хвърлям по едно око, за да се уверя, че вървим към мястото, откъдето са дошли. Така той ще ни отведе в правилната посока, досами Третото кралство, ала ще е по-малко вероятно да налетим на опасност.
Не вярвам да е особено трудно да следваме пътя, който са си проправили, газейки през гората. Както изглежда, те просто са се движили по най-лекия маршрут, с оглед на терена. И аз мога да сторя същото, само че малко по-встрани, за да не излезем, без да искаме, на тяхната пътека в неподходящия момент.
— Откъде знаете всичко това? — попита Саманта учудено.
Ричард сви рамене.
— Цял живот това съм правил, бях по-малък даже от теб, като започнах.
След като повървяха известно време в избраната посока, Ричард най-сетне сметна, че са се отдалечили на достатъчно разстояние от пътеката на полухората, че да са в безопасност, и се отправи на север през гората. Не му се искаше да оставят пътеката, колкото и труднопроходима да е тя, и сами да си проправят път през неизследваните гори, ала все пак в това той беше врял и кипял. Благодарение на опита си знаеше как да подбира най-подходящия маршрут през гъстата дъбрава.
Известно време следваха еленова пътечка, която водеше на север, ала накрая тя също смени посоката си и се наложи отново да се гмурнат в непрогледната гора. На няколко пъти трябваше да се катерят по ридове, за да не губят време, като ги заобикалят. Веднъж се наложи да се връщат обратно по стъпките си, когато внезапно Ричард се озова на ръба на урва, по която щеше да е твърде опасно да се спуснат.
Привечер той отново намери закътано местенце и построи ново убежище за през нощта. Дъждът се беше усилил, когато падна мрак. Завършиха заслона тъкмо навреме, преди да са се измокрили до кости. Ричард беше схванат от спането в седнало положение предишната нощ, ала беше изтощен и ставите го боляха от дългото катерене през гъстата гора, така че се радваше на всяка почивка, която можеше да си позволи. Както и предишната нощ, двамата със Саманта се сгушиха един до друг да се стоплят и бързо потънаха в сън.
Зората пукна студена и влажна, но поне беше спряло да ръми. Това обаче нямаше кой знае какво значение, понеже както влагата, така и дъждът и мъглата от миналата нощ се бяха просмукали в скривалището им и всичко беше подгизнало, вир-вода. Наметалото му беше обсипано с капчици, които се стекоха надолу на малки струйки, щом той го свали и изтръска набързо.
Още по-неприятно им стана, като се измъкнаха извън топлия си мъничък подслон. Със съжаление видяха, че е поредният мрачен ден. На Ричард вече му идваше до гуша от безкрайната върволица от тъмни, забулени от неизменни тежки облаци, дни. Пожела си да изгрее слънце, чиито лъчи да изсушат всичко. Започваше да разбира защо наричат тези земи Печалните територии. Те представляваха мрачна и потискаща пустош.