— Лъжеш! — задъхано каза онзи със зачервено от недостига на въздух лице. — Искаш да си я запазиш за себе си. Всички вие, дето имате души, сте алчни. Мърсите света с нрава си. Ние ще ви отнемем душите. Заслужаваме ги. Ще отнемем душите ви до една!
Саманта пристъпи пред лицето на мъжа и му заговори спокойно:
— И защо смятате, че заслужавате нашите души? Какво ви дава това право?
Ричард го стискаше здраво през врата, ала въпреки това онзи насочи кръвнишкия си поглед към нея. След което й се ухили злобно и похотливо.
— Ние ще изядем горещата ви плът, ще изпием топлата ви кръв и ще вземем душите ви. После ще властваме над света на живота.
Ричард стисна, докато онзи не изпищя.
— Има ли други с теб?
— Не!
— Добре тогава — измърмори под нос Ричард, преди да прекърши врата му.
Щом отпусна мъртвото тяло на земята, той даде знак на Саманта.
— Да вървим нататък. По-добре да сме далече, в случай че някои от неговите го открият.
Четиридесет и седма глава
РИЧАРД БЕШЕ КАПНАЛ след дългия изнурителен ден на труден преход през мъчнопроходимия терен. Колкото по на север отиваха, толкова по-неравна ставаше земята, а времето — по-мрачно и навъсено. Понякога облаците бяха така ниски, че върховете на дърветата се губеха в сивотата им.
Беше уморително да изкачваш високи скалисти възвишения, само за да се спуснеш от другата страна и през дърветата да видиш следващия стръмен чукар. Още по-лошо беше, когато се случеше да попаднат на междини, обрасли с шубраци, преминаването през които беше изтощително и ги забавяше допълнително. На други места се натъкваха на така гъсто прорасли храсти, заплетени в мрежи от трънливи клони, че не можеха да ги прекосят и трябваше да заобикалят.
Ричард не беше спал добре през нощта, след като говори с мъжа без душа, когото завариха да пие от потока и който искаше да ги изяде живи. Искаше му се да можеше да го убие още веднъж.
Саманта също изглеждаше изтощена. Беше останала нетипично мълчалива предишната нощ, а после и през целия ден, докато с мъка си проправяха път през непроходимите гори на Печалните територии. Когато Ричард я беше попитал дали е добре, тя бе отвърнала, че ужасните думи на злия мъж са я разстроили… Как я беше гледал в очите и й беше казал, че иска да изяде горещата й плът, да изпие топлата й кръв и да погълне душата й.
Ричард си даваше сметка, че онова, което сигурно я разстройва най-много, е съзнанието, че други с подобни намерения са убили баща й и вероятно държат в плен майка й.
Поне се надяваше все още да държат майка й в плен и да не са я наранили. Ричард таеше надежда Зед, Ничи, Кара, Бенджамин и останалите войници също да са още живи и да не са били избити. Въпреки това разбираше колко малка е тази надежда всъщност. Сигурно беше ужасяващо да попаднеш в лапите на такива безмилостни людоеди. Не можеше да превъзмогне нестихващата тревога за тяхната безопасност. Тъкмо този страх го караше да бърза колкото може.
Освен че искаше да избави приятелите си… да спаси живота на онези, които обичаше и му бяха скъпи… от ума му не излизаше мисълта, че единственият начин да спаси живота на Калан е да я отведе обратно в защитеното поле на Народния дворец заедно със Зед и Ничи, за да могат те да отстранят смъртоносното докосване на Бръшлянената дева.
Ричард се озърна наоколо и забеляза, че гората става по-мрачна с всеки изминал миг. Следобедът едва беше започнал да преваля и далеч не беше време за мръкване. От време на време вдигаше поглед, ала разлистените корони на дърветата над главите им бяха така плътно сбити, че не виждаше дори и отрязък небе, така че не можеше да определи колко облачно е в действителност. Беше му топло, макар във въздуха все още да се стелеше мразовита мъгла.
Докато минаваха през тясна мочурлива низина, Ричард се свлече на колене. Смазан от немощ и преумора, той сякаш нямаше сили да направи нито крачка повече. Имаше нужда да спре да си отдъхне за миг.
— Господарю Рал, какво има? — попита Саманта и се втурна към него. — Лошо ли ви е?
Ричард сведе глава и си пое дълбоко въздух.
— Просто съм много уморен. — Той махна с ръка, за да пропъди тези мисли. — Няма нищо. Само че пътуването никак не е леко, а и не се наспах достатъчно добре…
Саманта допря малката си ръка до челото му.
— Имате треска.
Той изобщо не изглеждаше изненадан.
— И аз имам такова усещане.
Саманта притисна рамото му с една ръка, а с другата посочи.
— Ето, облегнете се за малко на тази скала.