Ричард се огледа назад, след което се отпусна на покрития с листа камък, към който сочеше момичето. То застана пред него, като лицето й беше почти на нивото на неговото, и допря връхчетата на пръстите си до слепоочията му. Той усети едва доловимото, но дълбоко познато гъделичкане на магията.
Най-накрая тя отдръпна ръцете си.
— Това е тъмнината вътре във вас — промълви. — Докосването на смъртта. Същото, което се таи и в Майката Изповедник. Същото черно зло, което се опитва да ви обсеби. Състоянието ви се влошава, както ви предупредих, че ще стане.
— Вярно е — кимна Ричард. — Мога ли да сторя нещо?
Тя дълго се колеба как да отговори.
— Съжалявам, Господарю Рал. Вече приложих лечението, което е по силите ми. Иска ми се да знаех повече за изцеряването. Иска ми се да знаех някоя хитрост или нещо друго, което да е от помощ, ала не знам. За да оздравеете напълно, сега ви е нужен единствено дядо ви.
— А ако се опиташ вместо да ме лекуваш, да използваш дарбата, за да ми вдъхнеш сили?
Тя помисли над предложението му, след което положи пръсти на слепоочията му. Той отново почувства топлия гъдел, предизвикан от дарбата й. В далечината чуваше птичи песни, а по лицето си усещаше приятен влажен полъх. Вътре в себе си чувстваше топлината на магическия плам. Долови познатото прекъсване на времето, което този тип магия предизвикваше.
Тя отдръпна ръцете си.
— Получи ли се?
Ричард се изправи и разкърши рамене, за да прецени дали се чувства по-силен. Поне можеше да се задържи на крака.
— Мисля, че ми помогна. Наистина се чувствам малко по-добре. Благодаря ти.
— Ще ми се да беше подействало в по-голяма степен, но се опасявам, че това не е същинското решение на проблема ви, а просто временен живителен тласък. Една хубава почивка би свършила по-добра работа, докато не получите истинско лечение, както си му е редът.
Той кимна и дори успя да й хвърли бегла, окуражителна усмивка.
— Струва ми се, че вече мога да вървя. Хайде да тръгваме. Почивката ще трябва да почака.
Ричард се насили да продължи, въпреки че онова, което искаше най-много, бе да забави крачка и да спре да си отдъхне. Някъде дълбоко в себе си осъзнаваше, че ако се предаде и легне на земята, ще умре, така както уморени до смърт хора, сполетени от снежна буря, полягат, заспиват и никога повече не се събуждат.
Каза си, че ще разполага с цяла вечност да си почива, веднъж щом умре. Ако искаше да оживее, ако искаше другите да живеят, трябваше да положи усилия.
С изкачването на всеки нов хълм той копнееше да прозре през гъстата маса от зелени листа, през клоните на боровете и през тъмните сенки на безконечните стволове на дърветата и да види какво лежи отвъд. Надяваше се да се добере до удобна позиция, от която да успее да прецени колко път им остава, ала такава не изникваше в безкрайната мрачна негостоприемна гора.
Както си вървеше, вдигна поглед към едно дърво и му хрумна, че ако се покатери нависоко, може би ще успее да види по-далеч. Ала нямаше достатъчно сили за пилеене, камо ли време да се катери по дърветата. Вярваше, че знае накъде отиват и че се движат в правилната посока, затова просто си наложи да мести крак пред крак, докато най-накрая не стигнат там. Даже да погледнеше от някоя висока точка, нямаше да стигнат по-бързо.
С превалянето на деня той си даде сметка, че започва леко да просветлява. В първия момент си помисли, че облаците най-сетне се разпръскват, ала после, щом се изкачиха на поредния хълм, през процеп в плътните слоеве най-накрая видя ивица ярка светлина.
Затича се напред към тясна пролука сред дърветата и забулената в мъгла далечина го възнагради с първото мимолетно зърване на Предела. От дни очакваше с нетърпение да го достигне, и видял го неочаквано сега, остана поразен. Закова се на място и зяпна. Саманта застана до него и също се ококори.
Четиридесет и осма глава
ЗАГЪРБИЛИ ТЪМНАТА ГОРА, на светлината на закритото от тежки облаци сиво небе Ричард и Саманта се взираха в чудовищните размери на изникналия пред очите им градеж.
Нямаше как да се види древната сила, вложена в създаването на тази стена и в превръщането й в предел на злото. С очите си Ричард виждаше обаче, че самата стена представлява физическа бариера със зашеметяващи пропорции. Беше му се сторила голяма още като я видя през портала в Стройза, ала отблизо от колосалния й размер кръвта му се смрази.
Въпреки крепкостта и големината на самата стена, както и могъществото на заклинанията на магьосниците, чиито способности Ричард дори не можеше напълно да си представи, каквото и да се намираше от другата страна, някак беше успяло да избяга.