— Думите ти звучат донякъде разумно — въздъхна Ричард, — ала в такъв случай защо като че ли държат да взимат в плен само притежаващите дарбата?
Саманта не разполагаше с отговор.
— Освен ако всъщност смятат, че кръвта на родените с дарбата притежава някакви специални качества — продължи линията на разсъжденията й Ричард. — Разбира се, причината да се стремят да пленяват хора с дарбата може да е далеч по-зловеща.
— По-зловеща причина ли? Каква например?
Ричард обмисляше идеята, потънал в мрачно мълчание, докато си проправяше път между големи и малки клони по посока на сивкавата светлина напред.
— Не знам. Може да е нещо по-сложно. Основното обаче е, че конкретната причина всъщност е второстепенна грижа. В действителност най-важното в този момент е решението, не самият проблем. Ако шун-тук наистина ги държат в плен и нашите хора са живи, ние трябва да ги измъкнем оттам. Само това има значение.
Почти в мига, в който изрече това, гората започна да просветлява. Само след още петдесетина стъпки те излязоха от потискащата зеленина на ръба на малко, открито било, от което се разкриваше ширнала се гледка.
Намираха се току пред необятна, шеметно висока стена.
Четиридесет и девета глава
РИЧАРД ПРОТЕГНА РЪКА встрани, за да възпре Саманта да не излезе твърде далеч от укритието на дърветата, от страх да не бъдат забелязани. Тя застана до него и безмълвно се вторачи в панорамата.
От ръба на полегатото било се откриваше хубава гледка през пролука между дърветата. Озоваха се взрени надолу в стена, която се извисяваше високо над най-грамадните дървета, така че трябваше да надигнат глави, за да успеят да зърнат връхната й точка. В сравнение с нея вековните исполини изглеждаха като нищо и никакви фиданки.
— Знаех, че е голяма, още като я наблюдавах през портала — обади се Саманта, — но не съм си давала сметка колко огромна е всъщност. Докато не застанеш пред нея, не осъзнаваш действителните й размери.
Ричард добре я разбираше. Понякога, когато мащабът на нещо е до такава степен извън рамките на нормалното или е толкова далеч от личната ти база за сравнение, толкова по-голям от всичко, което си виждал до този момент, или пък си го зърнал от такова далечно разстояние, е трудно да проумееш истинския му размер. Отблизо подобни величествени гледки често изглеждат още по-невъобразими.
Дори на Ричард каменната стена му изглеждаше невъзможно висока, а той беше виждал не една величествена гледка, дело както на природата, така и на човешка ръка. Леко му се завиваше свят от величината на надвисналата каменна фасада на стената.
Простираше се встрани в двете посоки и свършваше в далечината, прилепена до огромни скали, които се извисяваха по-високо от всички планини, които беше виждал през живота си. Там, горе, над разпилените облаци, видя снежни преспи, навети по стръмните възвишения. Още по-нагоре друг кат облаци над накъсаните ивици, които се носеха по-долу, скриваше планинските върхове, така че той дори не можеше да види докъде достигат и съответно да прецени действителната им височина.
Стената, която се извисяваше пред тях, беше изградена от различни по форма и размер камъни, наместени идеално като наредена мозайка. Всички ръбове изглеждаха плътно долепени до всеки каменен блок в съседство. Ричард не забеляза дори едно местенце между сбитите камъни, където би могъл да се провре къс хартия. Стената сякаш беше изградена без хоросан, а единствено прецизното прилягане и неимоверната тежест държаха всичко в едно компактно цяло. Това беше най-съвършено съградената стена, с която той някога се бе сблъсквал. Беше виждал немалко създадени от човешка ръка конструкции, ала тази тук беше забележителна заради изключителната си простота и самия си мащаб.
Вдясно надолу по хълма Ричард видя пролуката в стената при портите. Над тях имаше постройка, която си спомни, че беше видял през портала.
Не забеляза никого наоколо. В пространството пред стената долу нямаше хора, никой не наблюдаваше от върха й и никой не преминаваше през отворените порти. Стори му се странно, че след хиляди години, през които стената се е извисявала като непробиваема бариера, след като портите вече бяха отворени, районът около тях беше така пуст.
За миг се зачуди дали всички полухора от Третото кралство вече не са се изсипали навън през тези порти и не са плъзнали на юг в света на живота, в търсене на душите, които вярваха, че могат да отнемат. Дори не подозираше какви биха могли да бъдат техните подбуди… Да останат близо до дома си или, след като вече бяха свободни, да се развилнеят из света, за да утолят глада си за плът и кръв.