Ако не беше така, за цялото това време те са щели да си проправят проход в стената, да я съборят, да изкопаят тунел под нея или нещо подобно, не смяташ ли? Ако някой е способен да съгради нещо, то друг винаги може да намери начин да го разруши. Особено ако разполага с достатъчно време и причини. Полухората са имали и двете.
Това означава, че важни са заклинанията, а не камъкът или портите. Те са самият Предел, не стената. Тези заклинания са били пречка за всеки от другата страна, не камъкът или портите. Това е в наш интерес.
— По какъв начин?
— Понеже най-вероятно означава, че не ги е грижа за портите. Защо да ги е грижа? За тях те сигурно не представляват нищо повече от проход, водещ към света на живота.
Ричард започна да се спуска по склона, като се придържаше близо до гъстата растителност и доколкото бе възможно, използваше сенките и листака за прикритие. Тъй като вече имаше съвсем ясна представа къде отива, можеше да минава напряко през гъстата гора, за да остава скрит, в случай че някой наблюдава околността.
Гората беше непривично тиха. Беше свикнал да броди сред дърветата и било денем или нощем, винаги се долавяха признаци на кипящ живот, ала тази прастара дъбрава изглеждаше изоставена и пуста. Нямаше как да знае обаче дали това е нещо необичайно. Животните усещат неща, които хората не долавят, така че не беше изключено тази така мощна магия да ги е прогонила от района в близост до стената.
По тази или по друга причина някаква заплаха ги беше смутила и принудила да притихнат. Тази вероятност го притесняваше и държеше нащрек.
Докато слизаше по хълма все по-близо до портите, от време на време той спираше да надникне отвъд прикритието на дърветата, за да се увери, че все още няма никого наоколо. Така и не видя друг човек, а и каквото и да било движение. Светът пред стената му се стори толкова зловещ, че донякъде му се искаше да зърне все някого.
Колкото по-неотклонно се движеха надолу, толкова по-внушителна им се струваше извисяващата се над тях стена. На Ричард величавият размер на конструкцията му изглеждаше като веществено отражение на страха от скритото отвъд, който са изпитвали древните хора.
Ричард замря на място. С ъгълчето на окото си забеляза нещо, което привлече вниманието му. Стори му, че мярна светкавица или някаква друга светлина, проблясък отвъд портите, ала в мига, в който съсредоточи погледа си натам, той изчезна.
Зорко огледа района около тях, преди да продължи напред. Щеше му се да можеше да се покатери на някое дърво, за да надникне над стената и да види какви ли опасности се крият там, ала дърветата, колкото и внушителни да бяха, не стигаха дори до ръба й. Единственото, което можеше да направи, беше да стигне до самите порти и да погледне вътре.
Докато се спускаше още по-надолу, започна да си дава сметка, че пред отворените врати няма път, открито пространство, та даже и пътека. Това, разбира се, беше логично. В продължение на хилядолетия никой не беше влизал или излизал оттам.
Видя обаче, че храстите, фиданките, папратите и тревите наоколо бяха изпогазени от многобройни небрежни стъпки, най-вероятно от всички измъкнали се навън полухора. Онези, които бяха нападнали него и Саманта, сигурно бяха минали оттук не много отдавна. А също и мъжете, които бяха нападнали двама им с Калан в каруцата. Възможно беше още много други като тях да са преминали през портите.
Както и въпросните шун-тук, които бяха нападнали Зед, Кара и останалите. Тези шун-тук явно също бяха преминали през портите. Въпреки това всички следи сочеха, че най-вероятно са отнесли пленниците на своя територия.
Искаше му се да си спомня по-добре разговора, който дочу само отчасти, докато идваше в съзнание.
Нямаше как да знае какви други народи или племена обитават Третото кралство, какви хора живеят в земя, където животът и смъртта съществуват паралелно. Може би имаше огромен брой различни видове полухора, точно както в различните райони на света на живота.
Когато най-после стигнаха до низината при портите, Ричард ги поведе още по-близо до стената, като същевременно се придържаше към сенките на дърветата там, където беше възможно. Продължиха да вървят. Портите се отваряха навън, което също им осигуряваше известна защита.
— Остани ето там, зад дърветата, докато аз хвърля един поглед отблизо — прошепна на Саманта.