Въпреки че стаята вероятно беше меко осветена от свещите, на Калан все пак й се налагаше да примижава, защото пламъчетата й се струваха ужасно ярки. След цяла вечност на необяснима тъма, както й изглеждаше, сега светлината бодеше очите й.
Осъзна, че лежи на постлана на пода рогозка в малка скромна стая. Мястото не й беше познато. Нямаше представа къде може да се намира. Дори не смееше да изкаже предположение.
Дебелите свещи бяха разположени една до друга върху лавици, които, изглежда, бяха издълбани в прости, измазани с хоросан стени. Подът беше застлан с дебели пъстроцветни килими. Видя още няколко стола и маса, които, макар да не бяха луксозни, бяха добре изработени. В отсрещния край на стаята имаше затворена дървена врата. Щом зрението й започна да се прояснява, тя си даде сметка, че помещението няма прозорци, така че по никакъв начин не можеше да определи дали е ден, или нощ.
С крайчеца на окото си Калан забеляза жена на средна възраст с къса коса, облечена в обикновена сива рокля, да седи на ниска ракла близо до нея от едната й страна. Главата й беше извърната по посока на долитащите от далечината приглушени гласове. Тъй като те отвличаха вниманието й, жената не беше осъзнала, че Калан е отворила очи.
Калан се зарадва да види, че нейното внимание също е привлечено от гласовете, които сама беше чула. Помисли си, че това най-вероятно означава, че не си ги е въобразила и че не са част от тъмния свят, в който сякаш беше хваната в капан толкова дълго. Там също беше чувала плашещия шепот на нечии гласове. Привикваха я от някакво място отвъд мрака.
Тя размърда изтръпналите си пръсти, за да ги почувства отново. После развъртя скованата си китка. На втория опит успя да поседне или поне да се надигне на лакти. Трябваше да се подпре на ръце, за да си почине за миг, преди най-сетне да успее наистина да се изправи и да седне.
Приведе се напред, като продължаваше да се подпира с една ръка, а с другата опипа корема си, там, където я беше порязала Джит. Очакваше да я боли. Очакваше да намери ужасяваща кървава рана. Вместо това напипа спретнат шев, съшиващ ризата й. Не откри рана. Огледа се наоколо, но не видя Ричард.
Завъртя глава да го потърси и различи още една врата в другия край на стаята. Покрай външния й ръб беше издълбана простичка украса, ала в центъра на дървената повърхност старателно бе изобразена Милостта. Гледката на символа й подейства някак успокояващо. Тревогата й поотслабна при вида на познатата форма, обрисуваща природата на вселенския порядък.
Главата на Калан се пръскаше от болки. Още по-лошото обаче беше, че се чувстваше объркана и не проумяваше нищо от случващото се. Ядосваше се, че не можеше да нареди парченцата от мозайката в някакъв ред; ядосваше се, че очевидно липсват много моменти между онези, които си спомняше; ядосваше се, че няма ни най-малка представа защо липсват. Разни откъслеци… гласове, образи… се лутаха из ума й в пълен безпорядък.
Имаше чувството, че е била на дълго и мъчно пътуване, ала не можеше да си спомни нищо от него. Сякаш в продължение на цяла вечност бе сънувала кошмари и бе лежала, неспособна да се събуди от безмерното страдание. Беше й трудно да различи кое е истина и кое е част от онзи странен, ехтящ, мъгляв тайнствен свят, който така и не искаше да я пусне.
— Моля ви — с пресипнал глас успя да пророни накрая, — вода…
Седналата на пейката жена подскочи. Притисна ръка към гърдите си, задъхана от изненада.
— Стреснахте ме.
— Съжалявам — беше единственото, което успя да промълви Калан. Езикът й като че ли беше надебелял и не се движеше съгласно нейната воля.
— Най-после — каза жената, като се спусна към Калан и приклекна до нея. — Така се притеснявах, докато ви чаках да се събудите. Ала Сами… Сега се нарича Саманта, де… Ами тя беше убедена, че ще се събудите. И наистина така стана. Права беше.
Калан немощно вдигна ръка и положи длан върху ръката на жената.
— Моля ви… Вода… Моля ви.
Другата вдигна ръце във въздуха.
— Ах! Съжалявам! Да, вода. Ето тук. Имам малко вода тъкмо тук. Само да я взема.
Калан я видя как се втурна към масата и наля вода от стомна в чаша. После с две ръце бързо отнесе скъпоценната течност до Калан.
Нежно подпря гърба й, за да я поизправи, и поднесе чашата към устните й.
— Леко, леко. Не отпивайте прекалено бързо в началото. Спахте доста дълго. Сами… Така де, Саманта… Успя да ви накара да пийнете малко, докато още бяхте в несвяст, ала се опасявам, че съвсем не стига за цялото време…
— Кой? — попита Калан, объркана от несвързаното бръщолевене на жената.