— Извинете. Не е важно сега. Пийнете си. Хайде, само че бавничко.
Водата беше по-вкусна от всичко, което беше опитвала досега. Успя да поеме няколко глътки, преди жената да издърпа чашата, за да я накара да забави темпото.
— Полека. По-полека.
Калан кимна само за да я умилостиви да й върне чашата. Втория път преглъщаше по-бавно, като плакнеше уста с водата и се наслаждаваше на влагата. Сега успя да утоли жаждата си.
Забеляза, че погледът на жената неизменно се извръщаше към вратата всеки път, когато дочуеше гласове някъде в далечината.
Като се обърна, тя видя, че Калан я наблюдава.
— Ох, извинете ме, Майко Изповедник. Аз съм Естер. Ричард ме помоли да ви наглеждам, докато се събудите.
— Ричард ли? — попита Калан с внезапно обзело я облекчение и въодушевление. Озърна се наоколо за вещите му. — Той тук ли е? Къде е?
— Съжалявам, но не. Двамата със Сами…
— Саманта.
Жената се изкиска тихичко.
— Да, Саманта.
— И коя е Саманта?
Калан с облекчение установи, че благодарение на водата гласът й най-сетне бе заработил. Помисли си, че звучи почти като себе си.
— Саманта е нашата магьосница. Имахме повече. Ала сега тя е единствената останала, откакто баща й беше убит, а майка й изчезна.
Калан объркано постави ръка на лицето си и затвори очи за миг, за да отпочинат от болезнената светлина. Имаше чувството, че все още се намира в онзи тайнствен свят, където нищо от водовъртежа от неща, които чуваше, нямаше смисъл.
— Простете ми, Майко Изповедник, говоря прекалено бързо и май само ви обърквам.
Калан кимна.
— А Ричард?
— Двамата със Саманта трябваше да заминат.
Сърцето на Калан се сви.
— Да заминат ли? Къде да заминат?
Естер си пое дълбоко дъх.
— Е, ами това е дълга история, Майко Изповедник. Вие тъкмо се събудихте. Не искам да ви натоварвам с всичко наведнъж. Изпийте си водата. Ще ви донеса малко супа. Станали сте кожа и кости. Трябва да хапнете.
Калан се огледа. Наистина като че беше отслабнала малко, ала не чак толкова.
— Бръшлянената дева сплетница ме беше… — понечи да каже, опитвайки се да се ориентира в този свят и да разбере как се е озовала в тази странна каменна стая.
— Джит — поясни Естер.
Калан вдигна поглед.
— Да, точно така, Джит. — Примигна в опит да си спомни. — Ричард… Струва ми се, че Ричард беше там…
Естер кимаше.
— Да, той ни каза, че е отишъл там, за да ви измъкне от лапите на онази ужасна жена. Бръшлянената дева беше зло същество. За нещастие, тя заловила и него, ала после той я убил…
— Ричард е убил Джит? — Калан постави ръка на челото си и се опита да възстанови спомена за това така важно събитие, ала не успя.
— Да, само че… Само че е имало проблем с това.
Калан поклати глава.
— Какъв проблем? Не разбирам. — Всичко сякаш се бе случило толкова отдавна. — Съжалявам, Естер, но не разбирам за какво говориш. Не разбирам какво се случва. Не знам нито коя си, нито къде се намирам, нито как съм се озовала тук.
Естер погледна притеснено към вратата. Гласовете се приближаваха. Калан също долавяше, че не звучат приятелски настроени. Стори й се, че чува как мъжки глас настоява за нещо.
Естер най-сетне се обърна.
— Господарят Рал… Заедно с Хенрик…
— Хенрик. — Спомняше си момчето. — Той тук ли е? Значи е добре, така ли?
— Да, да — кимна Естер. — Господарят Рал и Хенрик ни разказаха какво се е случило в общи линии. Сигурно не съвсем всичко, ала повечето неща. Господарят Рал трябваше да замине обаче, затова ме помоли да ви обясня… Да ви разкажа какво се е случило.
— Да замине ли? Къде е отишъл? — Не беше типично за Ричард да я изостави някъде, докато лежи в безсъзнание. — Защо Ричард ще ме оставя тук?
Естер положи ръка на рамото на Калан, като видя колко е разстроена, задето не успява да проумее нищо.
— Майко Изповедник, ще ви обясня всичко най-подробно, веднъж щом хапнете и дойдете на себе си. Става ли? Засега онова, което трябва да знаете, е, че Ричард е тръгнал да ви спасява и е убил Джит. Ала докато е умирала, тя е белязала и двама ви със смъртоносния си допир.
Петдесет и четвърта глава
КАЛАН ПРИТИСНА С ПРЪСТИ челото си. Не беше убедена, че е чула правилно. Свъси вежди и се наведе към жената.
— Какво?
— И двамата носите в себе си докосването на смъртта на Бръшлянената дева сплетница. Изглежда, че с писъка си Девата е отприщила самата смърт. Доколкото разбирам, това е убило и нея. Звукът от вика й би убил всеки наоколо. Щял е да погуби и вас с Господаря Рал, ала той е съумял да стори нещо и да ви предпази от най-лошото. Макар да не сте загинали от писъка, смъртта все пак ви е докоснала… И от двама ви вие сте пострадали повече…