— Е, зададох ти въпрос, Майко Изповедник. Когато ти задам въпрос, очаквам да получа отговор. — Тя се наведе, изскърца със зъби и насочи оръжието към лицето на Калан. — Ясно ли ти е?
Калан не можеше да овладее треперенето, предизвикано от нестихващата болка. Предполагаше, че ако не беше така слаба в този момент, може би щеше да понесе съприкосновението с Агиела по-добре. Ала като се имаше предвид онова, на което беше способно оръжието, вероятно не много по-добре. Ако Морещицата пожелаеше, докосването на Агиела можеше да бъде фатално.
Калан обаче все така не можеше да се примири с мисълта, че тази жена наистина е Морещица.
За момент Ерика погледа агонията на Калан с мрачно задоволство. Накрая се протегна надолу, сграбчи я за косата, вдигна я на крака и я запрати към вратата.
Калан най-сетне успя да си поеме дълбоко дъх. Гневът й кипна. Извъртя се към жената, решена да сложи край на това положение.
Агиелът отново се заби в корема й.
Калан нямаше представа колко дълго лежа свита на пода втория път. Не мислеше, че е изпаднала в несвяст, ала болката беше толкова разтърсваща, така всепоглъщаща, че й беше трудно да определи дали беше останала напълно в съзнание, или не. Не можеше да прецени колко време е минало. Представата за време сякаш беше изгубила значение и светът беше станал абсурден.
Съществуваше единствено болката. Не можеше да мисли за друго освен за копнежа си болката да спре. Колкото и разярена да беше, колкото и да й се искаше да удуши Ерика, най-силно жадуваше болката да спре.
Ерика се надвеси над нея, сграбчи я отново за косата и я дръпна силно да се изправи.
— Достатъчно. Абатът ни чака.
Когато този път Морещицата я блъсна към вратата, Калан не се опита да се съпротивлява.
— Боже, боже, бързо се учиш.
Калан се поспря на входа.
— Как? — Това беше единствената дума, която успя да отрони.
— Как ли? Какво как?
— Как… Ти не си вярна на Ричард.
Жената направи кисела физиономия.
— Мили Създателю, не. Какво те наведе на тази противна мисъл? Не, скъпа ми Майко Изповедник, аз не съм вярна на Господаря Рал.
— Ала тази вярност, тази връзка с Господаря Рал е онова, което вдъхва сила на Агиела на Морещицата.
Възможността да разкрие сладостната истина накара Ерика да се усмихне.
— Господарят Арк вдъхва сили на моя Агиел.
— Господарят Арк ли…?
— Точно така. Господарят Арк е мой повелител. Господарят Арк ще бъде повелител на всички, само да приключи със задачата да се отърве от твоя скъп, прескъп съпруг.
Морещицата отвори вратата и блъсна Калан в коридора. Тя се препъна. Някак си успя да опре ръка в отсрещната стена и да се задържи, за да не размаже лицето си в скалата. Коридорът беше слабо осветен от няколко свещи и лампи. Също като стаята, изглежда, беше изцяло изграден от камък, който обаче далеч не беше така добре загладен.
Калан вървеше прегърбена от болка, обвила ръце около корема си и задъхана, докато изчакваше нетърпимото парене да стихне. Не отминаваше както друг път.
Ала много по-силна от болката от Агиела, далеч по-силна от това, беше агонията, която й причиняваше отсъствието на Ричард. Струваше й се, че не го е виждала от цяла вечност. Последния път, който помнеше, че го видя, беше още в Двореца, малко след сватбата на Кара и Бен. В този момент искаше единствено да се отпусне в обятията му.
Имаше чувството, че докато бе потънала в сън, той я беше целунал. Не знаеше дали е било част от виденията й, или е истина. Знаеше само, че той й липсва повече от всичко.
Ерика блъскаше Калан напред през коридори и галерии. Всеки път, щом стигнеха до някоя пресечка, Морещицата я изтикваше ту насам, ту натам. Калан нямаше представа къде се намира, нито къде отива. Бяха я довели на това място, докато беше в безсъзнание, и то й приличаше на сложен лабиринт.
Струваше й се, че може да повърне. Струваше й се, че може да припадне. Но не. Все още изгаряна от болка, тя просто се олюляваше пред жената в черна кожа.
Когато стигна по-светли части, с окачени по каменните стени на равни интервали лампи, места, които се разширяваха с нещо като входове от двете страни, които приличаха на пчелен кошер от издълбани в скалите домове, покрай коридора започнаха да се редят хора. Всички те стояха с мрачни изражения и сведени глави и я гледаха как минава. Калан си представяше, че Морещицата се наслаждава на спектакъла.
Като сви зад един ъгъл, тя видя по-голяма група от хора да стоят безмълвно в края на широк коридор. Докато ги подминаваше, те надничаха и очите им я проследяваха, неспособни да устоят на отблъскващата гледка на препъващата се покрай тях Калан, която безпомощно стенеше от непоносимата болка, причинена й от двукратната употреба на Агиела срещу нея.