Пещерата стана по-просторна и по-светла, когато от широк отвор, който явно представляваше изходът, нахлу дневна светлина. Ерика сграбчи Калан за косата и грубо я принуди да спре. Навсякъде по краищата на пещерата имаше хора, които се отдръпваха от пътя им.
Нито един не помръдна пръст, за да се опита да спре Морещицата, нито пък се осмели да възроптае. Калан си даваше сметка, че би било безполезно. По-лошо дори — най-вероятно тя щеше да ги нарани.
През отвора в пещерата виждаше надвисналите навън тежки облаци. За нейна изненада върховете на дърветата се подаваха далече долу и тя си даде сметка, че се намират на голяма височина горе в планината, а земята е някъде на разстояние под тях.
Абат Драйър стоеше близо до ръба на пропастта и гледаше с открито задоволство състоянието, в което се намираше Калан, както и унижението, на което беше подложена.
Ерика я завлече за косата към ръба на отвора в скалата, близо до абата.
— Ето ви най-после и вас — каза той в приповдигнато настроение. — Виждам, че двете с Ерика прекрасно сте се спогодили.
Калан хвърли поглед надолу към планинския склон. Забеляза част от пътечка, която се спускаше по скалите, ала не можеше да си представи как някой би могъл да слезе по толкова тесен път до долу, особено както ръмеше ситен дъждец.
— Ала вече наистина се налага да тръгваме — добави Драйър.
Калан го изгледа.
— Вие, разбира се, сте наясно, че ще ви убия.
В един миг ръката му се изстреля и попречи на Морещицата да забие Агиела си в кръста на Калан.
— Ще има предостатъчно време за това — каза й.
Ерика сведе глава.
— Както заповядате, абате.
— А сега — обърна се той към Калан и посочи към ръба на скалата на входа на пещерата — наистина трябва да вървим. Тръгвай. — Той отново махна към ръба. — От тук надолу, ей там.
Калан отстъпи три крачки назад. Беше наясно, че в разклатеното състояние, в което се намираше, нямаше да успее да се спусне безпроблемно по пътека, криеща толкова опасности. В този момент най-доброто, на което беше способна, беше да върви по равна земя.
Драйър въздъхна невъздържано.
— Е, Ерика, изглежда, Майката Изповедник предпочита да поеме по краткия път надолу.
Без да задава допълнителни въпроси и да губи време, с две бързи, широки крачки Ерика се озова до ръба и дръпна Калан за косата.
Извънредно силната Морещица спря рязко в края, с мощно усилие се извъртя в кръста и запрати Калан през отвора на пещерата навън в студената сивкава светлина.
В момента, в който тя полетя в нищото, Морещицата пусна косата й.
Калан ахна от изненада, когато се понесе навън през входа на пещерата.
Пръстите й се опитваха да се вкопчат в нещо, ала улавяха единствено въздуха.
Под себе си не виждаше нищо друго освен земята…
Докато тази земя неумолимо се приближаваше към нея с обезпокоителна скорост, а въздушната струя я оставяше без дъх, последната мисъл на Калан беше колко много обича Ричард.
Петдесет и осма глава
РИЧАРД ЗОРКО РАЗУЗНАВАШЕ терена пред тях, докато се придвижваше през извисяващите се от всичките им страни скални образувания. Саманта надничаше иззад неправилните колони от наслоени скални пластове и се оглеждаше в двете посоки, преди да го догони на пръсти, като внимаваше да не изостава, за да не се изгубят един друг.
Каменните зъбери, стърчащи от коравата земя, бяха наклонени под ъгъл спрямо долината. Образуващите плетеница остри скални шипове на високото пък бяха килнати, така че Ричард и Саманта напредваха бавно. Налагаше се да слизат в долината, за да наваксат изгубеното време.
Ричард непрекъснато трябваше да балансира между две цели — да останат скрити и да се движат по-бързо. И двата избора криеха опасности. Ако напредваха прекалено бавно, може би щяха да пристигнат твърде късно, за да спасят когото и да било. Ако ли се опитваха да вървят бързо, беше по-вероятно да ги забележат и да ги хванат.
В далечния кран на необятната открита шир се издигаха тъмни грамадни скални образувания, отвъд които се възвисяваха още по-високи планини, а покрай величествените скали се носеха разпокъсани сиви облаци.
Навсякъде около тях, накъдето и да погледнеха, виждаха от време на време да проблясват зелените воали от светлина. Някои от тях бяха много надалеч, ала други блещукаха смущаващо близо. За щастие, на фона на мрачната дневна светлина мъждукащите зловещи сияния изпъкваха още повече и те винаги успяваха да ги забележат. Приближеше ли се към тях някое злокобно було от трептяща светлина, Ричард ставаше особено предпазлив. Когато и да се случеше, той бързо-бързо гледаше да се махне от мястото.