Пейзажът на Третото кралство постоянно се менеше с неговите скалисти земи и зелени стени, принадлежащи на Отвъдния свят, които блуждаеха насам-натам и се смесваха със света на живота. На това място той никога не би могъл да се почувства в безопасност.
Недоспиването, трудният преход и несекващото напрежение, което го държеше постоянно нащрек, бяха изтощили Ричард. След като бяха минали през портите, те бяха продължили да вървят напред почти през цялата изминала нощ, тъй като не искаха да спират, страхуваха се да почиват, страхуваха се да заспят задълго на такова място.
Освен това, тъй като знаеха, че наближават земите на шун-тук, където смятаха, че държат приятелите и любимите им хора, и двамата бяха нетърпеливи да побързат нататък. Предполагаха, че вече са близо до родината на чудатите полухора, защото бяха забелязали неколцина от тях да вървят на юг през просторната долина.
Това потвърждаваше, че в ниското биха напредвали по-бързо, ала Ричард също така си даде сметка, че там, долу, беше по-вероятно да се натъкнат на полухора.
Всички, които Ричард зърна да вървят през долината, приличаха на труповете, които си спомняше, че беше видял покрай каруцата, след като се беше събудил. Движеха се на тълпи или поне на групи от по няколко десетки души и по целите им тела беше втрита същата пепелява прах, бяха с бръснати глави и черна боя около очите. На вратовете на много от тях като че ли висяха верижки с окачени по тях зъби и кости. За Ричард нямаше никакво съмнение, че това са шун-тук. Колкото по на север отиваха, толкова повече от тях виждаха, така че си помисли, че двамата със Саманта се приближават към техните територии. Поне знаеше, че вървят в правилната посока.
Тъй като доближаваха целта си, и то през такава опасна местност, нито Ричард, нито Саманта имаха желание да поспрат за по-дълго време предишната нощ. Бяха намерили малка пролука в плетеницата от скални образувания и се бяха напъхали вътре, далеч от очите на минаващите наоколо. Напомняше му на мястото, където се бяха скрили от бурята от парчета дърво, когато Саманта беше отприщила такова опустошение, че беше изтребила полухората, които искаха да ги изядат.
Бяха си осигурили няколко безкрайно кратки часа неспокоен сън, но нямаха друг избор, не и когато бяха толкова близо. Не и когато Ричард си представяше как пленниците се намират съвсем наблизо, надяват се да получат помощ, да бъдат спасени. Не искаше да губи никакво време за каквото и да било, дори за сън. Саманта беше на същото мнение.
Знаеше, че рано или късно ще им се наложи да спрат да си починат, на него дори повече, ала знаеше също, че не може да позволи на отдиха да ги забави. Чувстваше как отровата в тялото му го мори. Даваше си сметка, че тепърва състоянието му ще се влошава. Саманта също му го беше казала, така че, както си правеше сметката той, колкото по-бързо освободеше Зед и Ничи, толкова по-бързо те можеха да го излекуват. Беше наясно с възможностите и беше направил своя избор, който според него беше най-разумен: бързай напред.
Скоростта означаваше живот… неговия и този на всички останали.
Не го напускаше мисълта, че ако се забавят и ако, когато намери пленниците, се окаже, че са били убити едва преди няколко часа, никога няма да си прости, задето не е направил всичко по силите си да пристигне по-бързо.
Предполагаше, че не би оцелял достатъчно дълго, та да почувства угризения на съвестта, ако не успееше, ала страхът въпреки всичко го караше да продължава.
Докато прекосяваха открита местност, Ричард не видя никого от племето шун-тук, само ята черни птици в далечината на фона на тъмносивото небе. Бяха надвиснали толкова тежки облаци, че едва ли не изглеждаше сякаш се здрачава. Зачуди се дали част от привидния дневен полумрак не се дължи на тъмнината, скрита в собствената му душа.
Долината беше осеяна с натрошени плоски слюдести камъни, а в падината между два насипа на голяма територия се разливаше водоем, чиято повърхност стоеше неподвижно. Изглежда, водите му се оттичаха от север и се бяха спрели в по-ниското, в центъра между надигащите се от всички страни могили. Водата изглеждаше леко варовита, ала беше достатъчно бистра, за да се види, че стига едва до глезена. И понеже редиците от стърчащи под ъгъл от земята скали вече бяха така наблъскани една в друга, се налагаше да прекосят водата, за да достигнат до място, откъдето да могат да напреднат по-бързо. За нещастие обаче, това беше пътят, който биха използвали и всички останали.