— Не смяташ ли, че е ужасно тъмно тук? — попита Ричард, докато с мъка крачеха през плитката вода. — Или само на мен така ми се струва?
— Не — тихичко каза Саманта, като се стараеше да стъпва, без да разплисква твърде много вода по себе си, — не само на вас така ви се струва. Тук е по-тъмно. — Тя посочи: — Вижте ей там. Сякаш се насъбират буреносни облаци.
— Добре, че пресичаме сега в такъв случай. Разрази ли се буря, тя може да предизвика порой и наводнение, което да ни отнесе.
Ричард изпита облекчение, когато най-после прекосиха плитката вода на открито и отново стъпиха на суха земя. Тук-там наизскочили от неравната земя каменни колони им осигуряваха известно прикритие. Продължиха да си проправят път през скалистия терен, като се стараеха да стоят в долината и избягваха по-високите зъбери, които бяха скупчени много по-нагъсто и възпрепятстваха бързото придвижване.
Навсякъде около тях се издигаха каменни шипове, все едно от дълбините на земята на повърхността се опитваше да излезе бодливо свинче. Те превръщаха района в безкрайна, объркваща мозайка. Нерядко камъните скриваха от погледа им всякаква отправна точка. Ричард се стараеше да не изпуска от очи високите планини от лявата им страна, за да е сигурен, че вървят на север, ала това невинаги беше възможно.
Поне тъмнината им позволяваше да виждат по-лесно блещукащите воали от зеленикаво зарево, които от време на време се появяваха в света на живота. Понякога съзерцаваха как зловещите була се стелят над покрайнините и преминават покрай каменните колони подобно на духове, които търсят къде да се вселят. На Ричард му хрумна, че това може би не е много далеч от истината. На място, където светът на живите и светът на мъртвите съществуват едновременно, смъртта вероятно се стреми да завоюва всеки живот, до който може да се домогне.
След като прекосиха поредната открита местност и достигнаха безопасното укритие на колоните и плетениците от скали, Ричард трябваше да спре. Препречвайки първоначално избрания от него маршрут, пред тях неочаквано се изпречи треперлива зелена стена, преградила пътя между два извисяващи се скални блока.
Този път през зеленикавото було те видяха тъмни фигури… чиито ръце и крака се кривяха в неспирен смут. Сенчестите очертания приличаха на мъртви, изгубени отвъд воала, които търсеха начин да излязат, а може би търсеха другари в злочестината.
Гледката накара и двамата да замрат на място, разтревожени. Бяха едновременно изплашени и привлечени от нея и не можеха да откъснат очи. Малцина от населяващите живия свят отвъд смъртта бяха виждали подобно нещо.
Ричард положи ръка на рамото на Саманта и я избута пред себе си вдясно, в различна от първоначално избраната посока между скалите. Дори когато се извърна да тръгне натам, погледът й остана прикован в стенещите сенки отвъд бавно поклащащия се зеленикав воал.
— Оттук — каза Ричард. — Опитай се да не ги гледаш.
— Не е лесно — отвърна му тя през рамо.
— Зная — меко я успокои Ричард.
Едва бе успял да го изрече и още едно трепкащо зеленикаво було ненадейно се изпречи пред тях, сякаш изникнало от самия Отвъден свят.
Изскочи пред очите им толкова внезапно, че Ричард без малко не пристъпи през него и почти го докосна. Беше така близо до тях, че през матовата стена можеше да види как фигурите се движат и на места разпъват материята и я разтеглят навън.
Ричард побърза да отстъпи крачка назад.
— Господарю Рал? — привика го Саманта от отсрещния край на зеления воал.
Той я беше избутал напред и я беше насочил в различна посока, а воалът беше изникнал между двама им в момента, в който тя се беше озовала пред него.
— Всичко е наред, Саманта. Добре съм.
— Господарю Рал, чувам ви, ала не ви виждам.
Паниката в гласа й беше повече от осезаема.
— Всичко е наред, Саманта. Аз съм си тук. Стой далеч от него. Не го приближавай. Аз ще дойда при теб.
Той тръгна в различна посока, за да заобиколи воала и да стигне до Саманта. Премина покрай няколко надвиснали каменни шипове, опитвайки се да намери път покрай зеленото було.
В същия момент още едно развълнувано зелено сияние се материализира пред него, като се плъзна между каменните зъбери, сякаш понесено от капризен полъх. Възпря го насред крачката му и му попречи да мине по пътя, по който беше поел, за да заобиколи изначално разделилия ги воал.
— Господарю Рал, плашите ме. Къде сте?
— Тук съм. Добре съм. Просто трябва да мина по друг път, нищо повече. Почакай. След малко идвам.