Ричард беше раняван и преди. Този път обаче усещаше нещо различно, нещо повече от обикновени травми. Щеше му се да не обръща внимание на начина, по който се чувства, но знаеше, че не може да го стори, във всеки случай не задълго. Разбираше също, че на каквото и да се дължеше усещането за надвиснала вътре в него беда. Калан беше засегната много по-дълбоко.
Зед и Ничи се бяха опитали да излекуват него и Калан, но не бяха успели да довършат започнатото. А сега бяха изчезнали. Ричард знаеше, че от неговото решение зависи не само животът на съпругата му, но и този на приятелите му. Струваше му се, че няма време за губене.
С дарба или не обаче, той не беше сигурен дали ще посмее да повери живота на Калан в ръцете на това толкова младо и неопитно момиче. Когато ставаше дума за дарбата, всяка грешка можеше да се окаже фатална.
— Ти вярваш ли в способностите й?
Естер надигна краищата на сивата си пола и коленичи до него отново.
— Сами е добро момиче. Майка й беше магьосница. Може би това е причината да е по-зряла за възрастта си. Тъй като самата аз нямам дарба, не разбирам много от тези неща, но знам, че нейната майка й предаде уменията си. За това поне няма съмнение.
— А къде е майка й?
Естер сведе поглед.
— Неотдавна открихме останките на бащата на Сами, но не и тези на майка й. Смятаме, че е била заловена и отвлечена. Макар Сами да продължава да таи надежда, аз лично не смятам, че е още жива.
— Как така отвлечена?
Естер отново срещна погледа му.
— Точно както и вашите хора. Както почти се случи и с Майката Изповедник.
Печалните територии винаги са били опасно място. Ние отдавна живеем с тези заплахи и, общо взето, знаем как да се пазим. Ала сега стават ужасни неща, които не разбираме и на които не можем да противостоим. Имаме нужда от помощ.
Ричард избърса устата си с ръка. Както беше предположил, именно това имаха предвид мъжете, помогнали за спасяването му при каруцата. Даже винаги да бяха живели съгласно принципа да помагат на останалите така, както биха искали на тях да им се помогне, ако изпаднат в нужда, в този случай те търсеха помощ, каквато смятаха, че само някой като Господаря Рал може да им предостави. След страховитите неща, които беше видял, не му беше трудно да разбере защо са толкова отчаяни. Не можеше да ги вини за скритите мотиви. Погледът му се премести върху Калан. За момент се загледа колко кратки бяха вдишванията й. Смееше ли да рискува живота й с такова неопитно момиче?
Имаше ли избор?
— Така да бъде — каза накрая и въздъхна примирено.
Седма глава
ОЩЕ ЩОМ ПОЛУЧИ съгласието на Ричард да се възползва от помощта на Сами, Естер скочи на крака. Дръпна тежката завеса от вратата, приведе се ниско, за да мине отдолу, и изтича в преддверието. Ричард чу как тя учтиво помоли останалите да не безпокоят Господаря Рал и Майката Изповедник. Хората прошепнаха, че са съгласни.
Без да се бави, Естер въведе момичето обратно в стаята, като остави всички други да чакат отпред. Положила утешително ръка на рамото му, жената го насочи навътре, след което отново спусна тежката овча кожа на входа.
Някаква черна котка се промъкна под завесата и небрежно последва момичето в стаята. После се намести по-встрани, вдигна задния си крак и започна да ближе лъскавата козина на коремчето си.
Сами стоеше сковано досами прага, изглеждаше така, сякаш се страхува да се приближи. Съвършено гладката кожа, покрила все още детинските черти на лицето й, й придаваше вид на статуя, изваяна от най-фин мрамор.
Ричард протегна здравата си ръка и размърда пръсти, за да я подкани.
— Моля те, Сами, ела да седнеш тук, до мен.
Щом тя се примъкна по-наблизо, той внимателно хвана ръката й и я подръпна да коленичи на пода до него. Тя се отпусна на пети, като гледаше да не застава твърде близо. Големите й очи искряха на светлината на свещта и не се отделяха от него. Само ако знаеше, че вероятно той има много по-голяма причина да се страхува от нея.
Когато видя, че той пое момичето, Естер избута с крак кофата с вода по пода, а с ръце пренесе превръзките и другите принадлежности до Калан, клекна на земята и бързо започна да почиства най-тежките й рани.
— Много съжалявам за баща ти и за изчезването на майка ти — започна Ричард.
Очите на Сами се наляха със сълзи при споменаването на родителите й.
— Благодаря ви, Господарю Рал. — Гласът й беше също толкова тъничък и плах като самата нея. В тона й се усещаше самотата и болката на безутешна скръб.
— Може би, ако сега успееш да ни помогнеш, когато ми се удаде възможност, ще ти помогна да намерим майка ти.