— Вика — обърна се направо към нея Ричард, пренебрегвайки господаря й. — Какво правиш тук с него? Морещиците са верни на Господаря Рал.
— Не всички — каза тя с онази неповторима, смразяваща усмивка. — Вече не.
— Какво искаш да кажеш с това „вече не“?
— Преди служехме на Двора на Рал, както е било по традиция винаги, ала когато Мрачният Рал започна да ни изпраща на мисии в провинция Фаджин от свое име, някои от нас приехме поканата на Господаря Арк да се присъединим към него. Избрахме да служим на него и се ползваме от защитата му от Господаря Рал.
— Разбирам те, Вика. Мрачният Рал беше зъл човек. Зная как се отнасяше с Морещиците. Повярвай ми, той нарани и мен. Накрая аз го убих.
Тя отново се усмихна.
— Браво на вас. — Усмивката се изпари. Тя залюля Агиела в ръката си. — А сега направете онова, което ви се казва, и тръгвайте с нас или ще ви накарам да съжалявате, задето сте се поколебали.
Ричард знаеше, че за всичко си има време и място, включително да се опълчиш и да се биеш. Имаше дори време и място да се опиташ да обясниш. Този момент не предполагаше нито едно от двете. Особено в присъствието на Ханис Арк.
Познаваше добре и същността на Морещиците. Неслучайно всички се страхуваха от тях. Нямаше желание да води тази битка. Погледна изпълнените й с решителност стоманеносини очи, след което отмести поглед към стотиците хора от народа шун-тук, които се бяха появили от нищото.
Сега не беше времето и мястото да се опълчва и да се бие.
А и знаеше, че тези хора най-вероятно бяха отговорни за пленяването на приятелите му. Тръгнеше ли с тях, най-бързо и лесно щеше да разбере къде държат Зед, Ничи, Кара, Бен и останалите.
Веднъж щом узнаеше това, може би щеше да е настъпил моментът да се опълчи и да се бие.
Ричард преклони глава.
— Моля, епископ Арк, Господарке Вика, след вас.
Шестдесет и първа глава
ПОТЪНАЛ В МРАЧНИ МИСЛИ, Ричард последва Ханис Арк, който се отправи по посока на скалните кули в далечината. Когато подминаха множеството назъбени каменни шипове, от сенките наизлязоха още повече нацапани с креда шун-тук, които ги обградиха от всички страни.
Това бяха най-отблъскващите хора, които някога беше виждал. Всички до един, дори жените, бяха голи до кръста. Най-много да носеха нанизи от мъниста, кости и зъби на гърдите, а немалко такива нанизи бяха надянати като гривни на горната част на ръцете.
Всяка част от кожата им, която не беше покрита от простото им, доста оскъдно облекло, беше натрита с подобно на креда бяло вещество. Посвоему белилото представляваше тяхното облекло. Повечето, включително и няколко жени, бяха обръснали главите си. Други, сред които също и жени, имаха на теметата снопове щръкнала нагоре коса, увита около кокали и зъби. Нямаше представа дали това е белег за определен ранг, просто друг вид украшение или има за цел да ги направи още по-застрашителни.
Изрисувани с бялата креда, те представляваха враждебна, дивашка групичка. Изглежда, бяха хора, ала по някакъв начин не приличаха много на такива.
Всички до един се бяха вторачили в него със свирепи, изгладнели изражения. Очите на шун-тук бяха като обладани от духове, особено заради грубите кръгове, очертани с черни мазни сажди. Над устните и по бузите на част от тях със същото черно мазило беше изрисувана зловещата ухилена физиономия на мъртвешка глава, така че приличаха повече на черепи, отколкото на живи хора от плът и кръв. Сякаш искаха да отбележат онази част от себе си, която беше мъртва.
В това имаше известен смисъл предвид факта, че те не бяха живи хора в истинския смисъл на думата. Бяха полухора, принадлежаха към Третото кралство, което съществуваше някъде между живота и смъртта. Тези хора не притежаваха души, не бяха свързани с Милостта, нито Сътворението им беше вдъхнало искрицата живот, която да ги следва през всичките им дни, а после и в отвъдното.
В този момент те не населяваха нито света на живите, нито света на мъртвите. Обитаваха трето кралство.
Мисълта, че той също принадлежи на това място и го преследват сенки от отвъдното, изобщо не радваше Ричард.
Малко беше да се каже, че да си сред подобна компания от полухора, беше обезпокоително. Това бяха същества, които, ако имаха възможност, щяха да се спуснат върху него, да го разкъсат на парчета и да го погълнат, за да откраднат душата му.
Колкото по-навътре в необятната шир от заострени, стърчащи навсякъде от земята зъбери навлизаха, толкова по-мрачно ставаше небето над тях от наслоил се във въздуха мъгляв пушек. Миришеше на сяра. На места беше толкова плътен, че Ричард не виждаше върховете на по-високите скални образувания.