Докато се оглеждаше наоколо, през ума му мина мисълта, че граничните воали, които го държаха в плен, можеха да започнат да го заграждат, за да го придърпат в Отвъдния свят. Това все пак му се струваше малко вероятно. Ако желаеше смъртта му, Ханис Арк можеше просто да позволи на шун-тук да го нападнат.
Не, по някаква причина Ханис Арк го искаше жив. Може би по същата причина, поради която бе пленил останалите, вместо да ги избие. Ричард копнееше да разбере какви са подбудите му.
Той простена раздразнено, пъхна ръце в задните си джобове и закрачи наоколо, оглеждайки всеки сантиметър от затвора си. Не откри нищо полезно, нито възможен изход. Тъмницата му се стори изключително надеждна.
Надяваше се, че Саманта все още не е заловена от шун-тук. Дълбоко в съзнанието си той непрекъснато се тревожеше за нея.
Замисли се за това как беше успял да я повика през зеленикавия воал, който го беше обградил. После си спомни, че тя можеше да го чува, ала не и да го вижда през булото.
В този миг го осени идея.
Приближи се до един от отворите, препречени от блещукащо було от зелена светлина.
— Има ли някого там? — извика.
Когато отново извика и не получи отговор, различен от ехото на собствения си глас, отиде до друг воал, закриващ поредния отвор, а след него на следващия, като всеки път викаше:
— Чува ли ме някой? Има ли някого там?
— Ричард? — слабо проехтя познат му глас.
Ричард се извърна натам, откъдето му се стори, че отекна гласът през кривата кухина. Втурна се към отсрещната страна на килията и към плаващия воал там.
— Зед? Зед, ти ли си?
— Добри духове… Ричард! — отново отекна гласът.
Звучеше отдалечен, сякаш през няколко пещери, и не се чуваше достатъчно добре, ала това му стигаше, за да го разпознае безпогрешно. Стори му се, че Зед се дави от сълзи. Измъчената нотка в гласа на дядо му ужаси Ричард.
— Зед, да, аз съм. Добре ли си?
Отговорът от отсрещната страна доста се забави:
— Да, момчето ми. Жив съм.
Не това беше отговорът, на който се надяваше Ричард.
— Зед, добре ли си? Какво са ви причинили?
Отново почака малко, преди да получи отговор.
— Изцеждат ни кръвта.
— Изцеждат ви кръвта ли? Източват кръвта ви?
— Да.
Ричард заби юмрук в стената, току до зеленикавата светлина, която блокираше отвора.
— Защо?
— Дълга история. Видях неколцина от останалите. А и някои други, които не познавам. Източваха и тяхната кръв, без значение дали са родени с дарбата, или не.
Ричард си спомни как Джит изцеждаше кръвта на Калан, за да я пие. Наложи си да успокои дишането си и да остане спокоен. Трябваше да запази разсъдъка си, ако искаше да намери решение.
Единственото, на което беше способен в този момент, беше да се постарае да не се гмурне през зеленикавата преграда към Отвъдния свят, за да достигне до дядо си.
— Съжалявам, че са хванали и теб, момчето ми. Ала сърцето ми се стопли, като чух гласа ти.
Болката в думите на Зед беше безпогрешно осезаема. Рядко го беше чувал така отчаян.
— Зед, дръж се. Ще измисля нещо.
Ричард дочу тихичък кикот.
— Това е момчето, което ми липсваше толкова много.
Ричард преглътна.
— Зед, за какво им е вашата кръв? Защо им е да източват кръвта ви?
— Използват я, за да се опитат да възкресят мъртвите.
Ричард примига.
— Какво?
— Те не говорят много-много, ала от онова, което успях да доловя, смятат, че кръвта на притежаващите дарбата може някак да върне умрелите към живота.
— Това е лудост, ала далеч не е най-налудничавото нещо, което чух тези дни.
Тишината се проточи за миг, преди Зед да проговори отново.
— Толкова съм уморен… Ричард, имам нужда от почивка. Толкова съм уморен…
Ричард кимаше.
— Всичко е наред, Зед. Почивай си. Аз ще измисля нещо. Ще ни измъкна оттук, кълна се. Ти само се дръж. Сега си почивай. Пази си силите.