— Тихо. Ето ги, идват отново. Обичам те, момчето ми…
Гласът на Зед заглъхна.
Ричард отново удари с юмрук по стената, щом чу как в далечината дядо му крещеше, докато го влачеха навън.
Трябваше да направи нещо.
Шестдесет и трета глава
КАЛАН СЕ ХВАНА ЗА ДРЪЖКАТА на вратата, за да запази равновесие, когато каретата изскочи от един коловоз. От жестокото, рязко разклащане усети болка в коремните си мускули, наранени от Агиела. Болката все още беше така силна, че я оставяше без дъх.
Морещицата и абатът я наблюдаваха, докато се возеха през мрачен пейзаж на извисяващи се дървета и канаристи, негостоприемни земи. Калан се загледа през прозореца, за да не й се налага да отвръща на погледите им. Кръвта й кипваше, щом срещнеше очите им. Беше бясна, че са дръзнали да сторят това.
Новият свят с години бе водил страховита война със Стария свят. Император Джаганг бе причинил невъобразимо страдание. Беше невъзможно да се каже колко стотици хиляди души са загубили живота си в тази война. Семейства бяха лишени от бащи, майки, братя, дъщери и синове. Цели поколения бяха изтребени.
Мнозина бяха осакатени за цял живот. Някои нямаше да се излекуват с години, ако изобщо някога успееха.
И за какво?
За да може император Джаганг да властва над целия свят и Императорският орден да наложи своите възгледи, че всеки поданик трябва да живее именно за него и според неговите разбирания, да се подчиняват на извратените представи за натрапено със сила общо благо.
Подобно на толкова много други владетели, които проповядваха всеобщо благо, те бяха склонни да убият всеки, дръзнал да не се съгласи с тяхната илюзия за по-добър живот. Бяха склонни да заличат цели градове, та дори целия Нов свят, ако се наложи, за да постигнат своето.
Страданието, което бяха донесли на света, беше умопомрачително, и всичко това в името на по-добрия живот за всички.
Ала Ричард беше извел Новия свят до победата. Свободата беше възтържествувала. Безкрайните мъчения, страданието и жертвите, които сякаш нямаха край, както им се струваше понякога, вече бяха свършили.
В света се беше възцарил мир.
А сега тези хора от забравени от духовете, мрачни земи искаха отново да хванат света в окови, точно както го бе направил и Императорският орден. И защо? За да могат да управляват?
Това беше безумие.
Калан стисна челюсти и впери поглед през прозореца.
— Какво беше чувството?
Калан изгледа навъсено седналия срещу нея абат.
— Моля?
Самодоволната му усмивка се бе настанила удобно върху лицето му, докато я наблюдаваше. Виждаше колко е ядосана и това му доставяше удоволствие. Наслаждаваше се на факта, че е взел в плен нея, Майката Изповедник, съпругата на Господаря Рал, жената, която беше спомогнала за разгрома на Императорския орден и която сега бе просто негова пленница.
— Попитах ви какво беше чувството.
Калан се взря в него, без да отговаря. После отново насочи погледа си през прозореца към пейзажа от ширнали се до безкрая тъмни гори. От тежките като олово облаци дърветата бяха зеленикавосиви. Гората изглеждаше древна, сякаш недокосната от човешкия свят. Това беше неизследвана пустош, първично, враждебно мъртвило, където смъртта и разложението бяха естественият път на живота.
Извитите им клони, надвесени над тесния, зле проправен път, почти го обгръщаха, превръщаха го в мрачен тунел, който се виеше през неприветливите земи. Приличаха й на огромните ръце на чудовища, които неспирно се протягат към своите жертви. Това беше най-злокобната гора, която бе виждала през живота си.
Внезапен жесток удар през лицето повали Калан на седалката.
Тя се задъха от болка и изненада от неочаквания юмручен удар, който й беше забила Морещицата. За кратко изгуби представа къде се намира и какво се случва. Ръцете й лежаха отпуснати, едната преметната през краката, другата увиснала вън от черната кожена седалка.
Калан простена, щом болката от удара достигна връхната си точка. Челюстта й пулсираше. Устните и носът й потрепваха, сякаш пробождани от хиляди игли.
Ерика изправи Калан, като я издърпа рязко за косата, след което отново я удари по другата страна с опакото на ръката си и я запрати на мястото й на седалката.
Като седна с провесени до тялото ръце, усети, че по брадичката й се стича кръв, която капе по панталоните й.
— Абатът ти зададе въпрос — изръмжа Морещицата. — Време е да се научиш да уважаваш по-висшестоящите. Ако нямаш желание да го направиш, аз с огромна радост ще помоля кочияша да спре, ще те извлека вън, на пътя, и ще те науча на почит и послушание.