— Трябва много да внимавате, щом се осмелявате да използвате такива тъмни умения.
Усмивката му грейна отново. На Калан вече й идваше до гуша. Злорадството му сякаш беше самоцел.
— Аз не се страхувам — отговори й с тих, леко заплашителен тон.
Калан понечи да му отвърне, че би трябвало да се страхува, ала се въздържа.
В следващия миг той се оживи.
— Вие обаче се страхувахте. Докато падахте, имам предвид. Наистина изпитахте страх.
— Вече го признах — каза Калан и в същия миг каретата подскочи по неравен участък от пътя.
Друсането й причиняваше силна болка в корема, от която оставаше без дъх и челюстта й пулсираше. Поне устната й беше спряла да кърви.
— Тъкмо такова бе и намерението ми.
Калан отново го изгледа свирепо.
— Бих предположила, че отдавна сте надраснали възрастта да плашите момиченца.
Морещицата се изсмя гръмко.
— Забавна е. — После погледна към абат Драйър и повтори: — Забавна е.
Той направи кисела физиономия, но пренебрегна думите на Морещицата.
— В предизвикването на страх има умисъл — спокойно каза на Калан. — Опитвам се да ви обясня целта си и във връзка с това и върховното предназначение на делото на живота ми.
Калан си пое дълбоко дъх. В действителност изобщо не й се приказваше. Откакто Ерика я беше ударила през устата, опитите да говори й причиняваха болка. Предполагаше обаче, че няма как да го избегне.
Освен това си даваше сметка, че трябва да узнае какво е намислил мъжът, какво е „делото на живота“ му и какво върши в Абатството. Виждаше, че няма да й е трудно да го предразположи да си излее душата пред нея.
— Съжалявам, абат Драйър, ала падането от скали и спасяването в последния миг, преди да се размажа на земята, са все нови изживявания за мен. Опасявам се, че дори да имате причина да го сторите, тя ми е съвършено непонятна.
Той заряза усмивката, приведе се към нея и попита:
— Точно в онзи миг, в края, в последния момент, когато бяхте напълно убедена, че ще умрете, не получихте ли някакви откровения? Някакви предсмъртни прозрения? Или някакви спомени за смисъла на вашия живот? В особени случаи на среща със смъртта много хора казват, че в един-единствен миг преживяват целия си живот отново… Сякаш всичко минава пред очите им.
Така че се чудех какви са били вашите предсмъртни мисли в последния момент, преди да загинете, както сте вярвали, че ще се случи.
Калан си наложи да отвърне очи от неговите. Зарея поглед през прозореца към безкрайната редица от дървета и клони, които профучаваха покрай каретата.
— Е? — подкани я той. — Каква беше последната ви мисъл?
— Вие няма да разберете — тихичко отговори тя, без да го поглежда.
За кратко поседяха в мълчание.
— В такъв случай, защо не се опитате да ми обясните? — попита той накрая.
Калан знаеше, че той не настоява от чисто любопитство. Беше молба, която не смееше да пренебрегне.
— Изпитах абсолютната и цялостна сила на чувствата си към моя съпруг.
Абатът вирна пръст.
— Ах, любов, значи.
Тя се канеше да каже, че той не би могъл да познава истинската любов, ала накрая реши да не се хаби напразно.
— Добре, тогава, работата е там — заговори отново той, докато чоплеше единия си нокът, — че чрез уменията ни в окултните магии ние се научихме да изменяме това преживяване.
Калан отмести поглед към него.
— Да изменяте „преживяването“ ли? „Преживяването“ да умреш? Какво имате предвид?
— В този последен миг преди смъртта… истинската, неминуемата, същинската смърт… хората изживяват множество различни неща. Някои минават през съжаление, други през парализиращ страх, любов или дори през мигновено припомняне на съвкупността на целия им живот, както съм чувал да описват. Такива неща.
— Е, и?
— Ами, виждате ли, ние… и под ние имам предвид себе си, разбира се… посредством продължителни експерименти и опити разбрах как да променям преживяването им, така че онези, които преминават през воала и прекрачват в света на мъртвите, да могат да свършат нещо полезно за останалите от нас, които остават в света на живота.
Калан смръщи чело, вече искрено заинтересувана.
— Нещо полезно ли? Какво бихте могли да извлечете от хората точно преди да умрат, което би могло да ви бъде от полза?
Усмивката се върна на лицето му, ала този път в нея не се четеше нито веселие, нито злорадство. А най-дълбоката неприязън, която Калан бе виждала в живота си.
— Пророчество.
Шестдесет и четвърта глава