В края на краищата хората вярват в онова, в което искат да вярват. Истината няма нищо общо.
— Вие бяхте избрана да допринесете за това велико дело — каза той и най-после се облегна на мястото си. — Накрая ще се превърнете в една от онези, които разкриват пророчества за останалите, които се нуждаят от тях. Като се имат предвид вашата именитост, забележителност и наследствените ви способности на Изповедник, вярваме, че ще извлечем удивително пророчество.
Калан хвърли поглед на Морещицата, след което отново се обърна към абата:
— Значи, възнамерявате да ме убиете? Голяма изненада. Злите хора избиват невинните, откакто свят светува.
Смятате да ми отсечете главата с надеждата първо да издърдоря някакво пророчество, така ли? Е, добре, само не се тормозете да се заблуждавате, че ще си сложа доброволно главата на дръвника. Това ще бъде чисто и просто убийство, нищо повече, и определено няма да бъде благороден жест.
Той пренебрегна думите й, като махна с ръка и направи кисела физиономия.
— Не е така просто — обади се Морещицата с многозначителна усмивка.
— Не така просто — повтори Калан. — И защо не? Казахте, че убивате хора, за да ви разкрият пророчество в мига, в който загиват. Това може да е лудост, но е доста простовата лудост.
— Не, не ме разбираш — отговори й тя. — Искам да кажа, че процесът не е толкова прост.
— Хората първо трябва да се подготвят — уточни абат Драйър с някак извратен, ревностен плам.
— Да бъдат подготвени ли? И как ги подготвяте да бъдат убити?
Веждата му скокна.
— Чрез изтезание.
Калан се облещи.
— Изтезавате хората в Абатството.
— Такова е предназначението на мястото… да се обработват хората по пътя им към предоставянето на дара на пророчеството. Именно чрез изтезание те могат по правилен начин да бъдат изведени до точката на пресичане на живота и смъртта, където да се задържат, докато не станат готови да приемат със съществото си онова, което им предлагаме.
Калан не можеше да повярва.
— Каквото им предлагате ли? Какво изобщо бихте могли да им предложите, като ги изтезавате?
— Освобождение — отговори й Морещицата.
— Освобождение ли? — попита Калан, вторачена невярващо в двама им.
— Освобождение — потвърди абат Драйър. — Чак когато те доброволно прегърнат всеобщото благо и приемат да се превърнат в отвод за този дар към човечеството, ние ги освобождаваме и им позволяваме привилегията да прекосят границата към смъртта.
На Калан й се повдигаше. Чак сега пределно ясно разбра каква роля играе Морещицата в този заговор.
Ерика й се усмихна, видяла, че Калан най-после е прозряла истината.
— В най-жестоката агония се крие слава, надхвърляща човешките представи — убедено промълви Морещицата, сякаш да оправдае действията им.
— Слава? — присмехулно повтори Калан, отвратена от цялата тази злъч.
— Да, именно слава. — Злорадото задоволство от работата на Морещицата си пролича ясно. — Възнамеряваме да те дарим със слава, каквато не си способна да си въобразиш.
Лудвиг Драйър се беше вторачил в Калан.
— И тогава вие, също като всички останали, които дойдоха преди вас, с готовност ще ни разкриете пророчество, за да ви позволим да преминете в отвъдното.
Шестдесет и пета глава
РИЧАРД СЕДЕШЕ НА КАМЕННИЯ под на пещерата, облегнал гръб на стената, и се унасяше, омаломощен от тегнещата над него болест. В мига, в който дочу приглушени гласове обаче, вдигна поглед. Не беше гласът на Зед, а чужда реч, достигаща до слуха му иззад граничния воал, през главния вход на неговия затвор. Някой говореше, ала той не можеше да различи добре думите.
Забеляза движение от другата страна на къдрещата се на вълнички зелена пелена, а после няколко фигури се спряха на място. Това не бяха движенията на гърчещите се в света на мъртвите духове, които беше свикнал да вижда и които го дразнеха вече дни наред, като му обещаваха вечен покой, нашепваха му да прекрачи при тях и да се потопи в небитието.
Този път силуетите стояха пред зелената врата на неговия затвор.
От няколко дни не беше чувал или виждал някой да минава покрай трепкащата стена от зелена светлина. Или поне му се струваше, че са минали няколко дни. Нямаше как да е сигурен. В сумрачното безвремие на подземния зандан му беше невъзможно да определи изминалото време.
Беше недоспал и крачеше напред-назад, ала минутите едва се нижеха. Не му бяха донесли никаква храна. Беше открил издълбана от равномерно стичащи се капки вода вдлъбнатина в самата скала. С времето се беше образувала кухина с формата на паница. Така поне разполагаше с вода за пиене, понеже ведрото беше празно.