Ала оставен без храна, той започваше да си мисли, че може би просто го бяха захвърлили там да умре. Но докосването на смъртта, което неумолимо го мореше отвътре, го караше да се чуди дали отровата на Бръшлянената дева сплетница няма да ги изпревари в намерението им.
На няколко пъти стига до мястото, където беше разговарял със Зед, ала дядо му така и не се обади втори път. Докато крачеше напред-назад, Ричард проверяваше често-често останалите пролуки към Отвъдния свят, запречени от зеленикавия воал. Ала оттатък не се чу и дума. Питаше се дали стражите не бяха преместили хората от съседните килии, за да не могат да говорят с него или да му издадат какво се случва. Имаше логика в това да искат да го изолират.
Ричард си каза, че Зед вероятно не се връща или затова, или защото беше по-вероятно да напъхат затворниците в първата свободна дупка, вместо да се главоболят да ги връщат на някое определено място. Та нали отвътре скалата наподобяваше килийките на пчелна пита. Упорито се опитваше да убеди сам себе си в това. Отказваше да допусне вероятността, че след като бе говорил с дядо си последния път, онези бяха източили кръвта му до смърт. Ричард си повтаряше, че Зед е по-силен, отколкото изглежда, и че ще се държи, след като е разбрал, че и внукът му е там.
Ала каква надежда можеше да таи, щом сега самият той беше попаднал в плен? Най-вероятно щеше да загине заедно с останалите.
Изведнъж зеленикавата светлина се разпръсна, понесе се във въздуха на спирали и се изпари.
Отвън в лабиринта от проходи стояха няколко души от племето шун-тук, както и неколцина от ходещите мъртъвци, които бяха застанали малко по-назад и го наблюдаваха от мрачните дупки с огненочервените си очи. Полухората се бяха вторачили в него така, сякаш се опитваха да зърнат самата му душа.
Морещицата беше застанала на входа. Именно нейния силует беше видял зад воала.
Ричард не се надигна от мястото си.
Мрачната пещера, в която го бяха затворили, нямаше изход към външния свят, нито достъп до дневна светлина, така че той не можеше да каже колко точно дни са минали, откакто бе видял за последно друг човек, нито дори дали е ден, или нощ. От момента, в който го бяха отделили в пълна изолация, дори Морещицата не бе идвала да го измъчва, каквато бе обичайната за нейния вид практика.
За разлика от него, който изглеждаше отмалял от глад, Вика имаше добре отпочинал и свеж вид. При Морещиците това обикновено се приемаше за лош знак.
Ричард обаче не беше в настроение за техните игри и глупости. Времето му изтичаше, а търпението му отдавна се беше изчерпало.
Вика властно пристъпи в килията, което му навя множество дълбоко неприязнени спомени. Напомни си да не наслагва върху настоящата случка чувствата от минали преживявания. Сега беше различно. Той беше различен. Важно беше да мисли срещу какво се изправя сега, а не какво бе преживял в миналото.
Русата плитка на Морещицата изглеждаше чиста и току-що сплетена. Червеното й кожено облекло беше безупречно и плътно прилепваше по мускулестата й фигура.
— Време е — каза тя с кадифен, лишен от емоция глас.
— Време ли е? — Подпрял ръце на коленете си, Ричард дори не помръдна. — За какво е време?
— Време е да дойдете с мен — рече тя с престорено равнодушие.
Ричард въздъхна и се изправи, преди тя да е дошла да го подкара. Изтупа песъчинките от дланите си. Мислено се приготви за танца, който беше на път да започне. Пое си дъх, за да се успокои. Нямаше да я остави да води.
— Виж сега, Вика, аз знам повече за Морещиците, отколкото можеш да си представиш, а си мисля, че ти знаеш много по-малко за външния свят, отколкото си даваш сметка. Държат те тук, в мрачната земя на Печалните територии, като същевременно те държат и в неведение.
Трябва да ме изслушаш. Мрачният Рал беше зъл човек. Не вини мен за неговите престъпления и грехове.
Светът извън провинция Фаджин, извън изостаналите Печални територии, се промени за добро. Знам, че Мрачният Рал е набирал малки момичета, за да ги превръща в Морещици, знам и как са били обучавани. Разбирам защо една Морещица би го напуснала… Ала аз не съм като него.
Не съм. Не позволявам да се набират момичета, за да бъдат обучавани за Морещици, и не се отнасям към тези, които вече са станали такива, по начина, по който го е правил той. Морещиците са мои близки.
Тя надигна вежда.
— Като Кара ли?
— Кара ли? Нима Кара е тук? — Ричард пристъпи към нея. — Тя добре ли е? В безопасност ли е?