— Вярвам, че ще загина в битка…
— А не стара и останала без зъби в леглото — довърши той.
Тя се намръщи.
— Е, значи познавате Морещиците по-добре, отколкото си мислех.
— Вика, познавам Морещиците по-добре, отколкото дори можеш да си представиш. Знам, че те са способни отново да изберат живота. Знам, че не е твърде късно. Окичвал съм около врата си Агиелите на Морещици, които изгубиха живота си. Някои от тях умряха в битка против мен, други — застанали на моя страна. Всички до една обаче бяха личности, които притежаваха способността да изберат да сторят в живота си нещо повече от това да бъдат просто Морещици. Някои от тях направиха мъдър избор, други — не.
Вика се вгледа дълбоко в очите му, като претегляше наум думите му. Накрая вдигна Агиела си и го насочи към лицето му, а каменното й изражение се възвърна.
— Аз съм Морещица. А вие ще правите онова, което ви наредя, когато ви го наредя.
Ричард й се усмихна мило.
— Както пожелаете, Господарке Вика. — Той протегна ръце напред. — А сега да тръгваме. Дошла си да ме отведеш някъде, нали? Жалкото подобие на мъж, което си решила да следваш, ще се ядоса, ако продължаваш да се бавиш. Така се отнася той към Морещиците… В действителност не по-различно от Мрачния Рал.
С избора си да тръгнеш с Ханис Арк вместо с Мрачния Рал не си подобрила положението си. Просто си заменила един тиранин с друг. Ала това поне ще ти докаже, че притежаваш силата сама да избираш какво желаеш за себе си. Ти си направила този избор. Надявам се да се поучиш от него и следващия път да вземеш по-добро решение.
Вика не изглеждаше доволна.
— Надявам се Господарят Арк да ми позволи да ви убия.
— Това е напразна надежда. Просто никога няма да се случи.
Лицето й почервеня от гняв.
— И какво ви кара да смятате така?
— Наистина ли вярваш, че Ханис Арк би си правил целия този труд да ме залови само за да те остави да ме убиеш? Трудно ми е да го повярвам.
Плановете му се простират много по-далеч от това да ти достави удоволствие. По някаква причина той се нуждае от мен. Няма да те остави да ме убиеш, при това ми се струва, че ти е дал изрични заповеди в това отношение. Не съм ли прав?
— Прав сте — отвърна по-спокойно тя, — вашето предопределение е по-важно от това да загинете от моята ръка. — Вика вирна брадичка. — Ала това не означава, че аз няма да изпитам удоволствие от съдбата, която ще ви сполети.
— Хубаво, само зарежи празните заплахи. А сега да тръгваме.
Ричард пристъпи преди нея. Направи крачка встрани, за да й позволи да го поведе, а тя побърза да го изпревари. Достатъчно я беше подразнил. Ако в този момент продължеше да упорства, тя само щеше да се ожесточи още повече.
Ричард си даваше сметка, че стига да беше поискал, можеше да я убие. Знаеше как да умъртви една Морещица. За разлика от повечето хора, той притежаваше това знание.
Трябваше да се измъкне и за да го постигне, беше готов да я лиши от живота й, ала онова, което го възпираше да предприеме каквото и да било в този момент, бяха мъжете шун-тук, които се тълпяха в коридорите пред тъмницата му с вперени в него очи, какво остава за десетките ходещи мъртъвци, които стояха зад тях.
Даваше си ясна сметка, че благодарение на нея е жив в този момент. Ако беше отнел живота й, онези щяха да връхлетят в килията и да го изядат жив.
Шестдесет и шеста глава
РИЧАРД ИЗГЛЕДА КРЪВНИШКИ зловещите лица, които проследиха как Вика го извежда от затвора му. От тъмните кръгове, очертани около очите им, в съчетание с тебеширенобялата прах, втрита в обръснатите им глави, изглеждаха като черепи с празни очни кухини. От тъмнината, в която се бяха притаили, те се взираха в него, както хищник се взира в своята плячка. Ако им беше дадена подобна възможност, тези хищници биха впили зъби в него без никакво колебание.
Ричард си помисли, че в очите им липсва онази вътрешна искрица, онази връзка с Милостта и съответно връзката с човечността. В края на краищата те бяха живи, ала същевременно празни вместилища на живот, лишени от душа.
Даже и да беше така, беше виждал каква възбуда можеше да ги обземе, нападнеха ли човек с душа. В такъв момент се превръщаха в обезумели побъркани убийци, обсебени от жаждата да впият зъби в човешка плът.
Придружавана сякаш от стотици шун-тук, които ги следваха като изгладнели животни в очакване да докопат плячка, Вика поведе Ричард през лабиринт от пещери и проходи, образували се в силно проядената от кратери и дупки скала. Зад тях бяха безмълвните, вечно присъстващи ходещи мъртъвци, които сковано се тътреха накрая, готови да влязат в бой и да възпрат всяка заплаха при подадена заповед.