Веждата на Ханис Арк подскочи нагоре и той отново се усмихна.
— Значи, назнайвате нещичко за тези свещени писания.
— Сблъсквал съм се с тях и преди. — Ричард нямаше желание да навлиза в подробности. — Та, значи, без вас тези „деца“ неспирно са изливали огромни количества кръв върху трупа, ала напразно.
— Страхувам се, че да.
— Но на вас ви е известно какво може да са пропускали.
— Известно ми е точно какво са пропускали — отвърна Ханис Арк и се поклони леко с глава. — Пророчеството гласи, че за да стане възможно, се изисква нещо изключително.
— И вие сте тук, за да им осигурите тази последна изключителна съставка.
— Всъщност — усмивката на Ханис Арк се беше върнала — вие сте тук, за да им осигурите тази последна изключителна съставка.
— С вашите напътствия, разбира се.
Ханис Арк сви рамене.
— Единствено аз като човек, който живее според древните обичаи, упражнява окултните практики и се вслушва в неясния шепот на пророчеството, бих могъл да видя всичко в неговата цялост, да осъзная каква е била първоначалната цел на случващото се и съответно да им предоставя необходимото. Само аз бих могъл да им осигуря елемента на пророчеството, който подобна задача изисква, и съответно да довърша онова, което друг не би могъл.
— Пророчеството — повтори Ричард и се намръщи. — Окултната магия я разбирам, по някакъв странен, извратен, свързан с ритуала начин… Разбирам дори и кръвта. Ала какво общо има пророчеството с всичко това?
Ханис Арк надигна вежди.
— Пророчеството ни разкри коя е изключителната последна съставка.
Ричард въздъхна, беше се уморил от тези игри.
— И каква ще да е тази изключителна последна съставка?
— За да бъде съживен мъртвият крал, е необходимо съчетание от живота и смъртта. Необходим е фуер грисса ост драука, онзи, който носи смърт, той ще вдъхне живот на императора.
Този път Ричард не каза нищо.
— Ах! — възкликна доволно Ханис Арк, разбрал какво означава мълчанието му. — Виждам, че най-после започвате да си давате сметка каква е вашата роля във всичко това. Тези хора просто не разбират как действат нещата. Не знаят, че не стига просто да съберат кръвта на живите с душа.
По-скоро се изисква точната кръв, кръвта на един определен човек, онзи, който принадлежи на Третото кралство, онзи, който носи смъртта в себе си и въпреки всичко има душа.
Съществува само един такъв човек, само един носи смъртта. Вие, Ричард Рал, сте избраникът.
— И преди съм го чувал.
— Пренебрегвахте моята вяра в пророчеството, ала тъкмо познанията ми за него отново ми посочиха пътя. Вие сте глупец, щом с такава лекота бягате от него, и сега изборът ви ще ви струва всичко, Ричард Рал.
Ричард нададе вик, когато застаналата зад него Вика заби Агиела си в основата на черепа му.
Шестдесет и седма глава
КОГАТО РИЧАРД ОТНОВО започна да усеща света около себе си, в него нямаше нищо друго освен парализираща болка, която го приковаваше на място и не му позволяваше да помръдне. Помнеше умопомрачителната, единствена по рода си болка от забиването на Агиел в точно тази точка в основата на черепа, ала споменът дори не се доближаваше до реалното чувство, когато му го причиниха отново.
Осъзна, че е паднал на четири крака и трепереше от шок след стореното от Вика. Крясъците му още отекваха в иначе замлъкналата пещера. Сълзите от всепоглъщащата болка се стичаха по кървавия под.
Когато ехото от вика му заглъхна, всички шун-тук нададоха нечовешки вой, който по някакъв необясним начин беше в съзвучие с непоносимото пищене в главата му. Сякаш самият въздух забуча и затрепери.
Усети познатото старо вледеняващо чувство на безпомощност и отчаяние, усещането, че е изминал много дълъг път, ала в самия му край не е открил нищо.
Въпреки всички наобиколили го хора в този момент за Ричард съществуваше само съкрушителната болка, от която се чувстваше така, сякаш е съвсем сам на света в свое собствено пустеещо кралство, в което единствен господар е страданието. За пореден път си спомни отколешния копнеж по смъртта и избавлението, които най-сетне щяха да прогонят болката.
Той се бореше с тези чувства на безутешност, бореше се с порива да се предаде, да се отдаде напълно на завладяващото желание да приеме смъртта. Имаше усещането, че този копнеж винаги се е таял там някъде, дълбоко в него, невидим, и е чакал да излезе на повърхността.
Смъртта щеше да донесе така желания покой, ала щеше да облекчи единствено неговите страдания. Затова се вкопчи в спасителната връзка с живота с убеждението, че иначе няма да помогне на никого другиго, нито да сложи край на хорските мъки.