От друга страна, смъртта му щеше да лиши получовеците от онова, към което се стремяха… кръвта на един жив човек с душа, която щеше да върне живота на друг, загинал толкова отдавна. Ричард си даде сметка, че се мъчи да си намери оправдание да се отдаде на смъртта. И все пак по някакъв начин смъртта му наистина би защитила всички останали, затова се запита дали пък не е редно да се отпусне в прегръдките й.
Наджа обаче предупреждаваше, че само той би могъл да сложи край на лудостта, чието начало бе поставил император Сулакан, при това само ако прекрати пророчеството. Ако се предадеше на смъртта, нямаше да има възможността да го стори и тогава в крайна сметка нямаше да има надежда за никого.
Той беше избраникът.
Той беше единственият, който можеше да прекрати неминуемия ужас, който се задаваше от ходещите мъртъвци и полухората, от границата между живота и смъртта, която сега беше разрушена, и смъртта беше пусната на свобода в света на живота.
В същото време той беше избран да съживи техния крал и да пусне тези чудовища да опустошат света.
Проумя, че той въплъщаваше и двете. Беше както животът, така и смъртта. Беше както спасител, така и разрушител.
Това също беше част от предупреждението, оставено му от Магда Сеарус.
Ричард гледаше как сълзи от болка се процеждат по пода на пещерата, покрит с кръвта на толкова много хора. Кръвта на Зед. Вероятно и тази на Ничи, Кара и войниците, които го бяха защитавали толкова много пъти. Тези хора бяха дошли да му помогнат. Ако се наложеше, те биха дали живота си за него. В миналото много като тях го бяха направили.
Заради всички тези хора, а и заради останалите, той не можеше да си позволи да прояви слабост. Ако не за себе си, то поне за тях той трябваше да бъде силен и да понесе каквото и да се канеха да му сторят, за да може, когато преживееше това мъчение, да намери начин да избави всички от онова, което щеше да сполети света на живите. Само от него зависеше сега да им се отплати, като защити техния живот.
Те бяха стомана срещу стоманата. Сега той трябваше да се превърне в магия срещу магията, макар да не можеше да се опре на дарбата си.
Щом дрънченето в главата му започна да утихва, Ричард дочу, че навсякъде около него шун-тук тихичко напяват на език, който той не познаваше. Обсебващият звук отекваше в просторната пещера и като че цялото място си тананикаше.
По някакъв извратен начин това му напомняше на древните молитви, отправяни към Господаря Рал. Вероятно представляваше нещо подобно, предположи той, песен в знак на преданост към отдавна починалия им крал.
Докато полухората приглушено напяваха, Ханис Арк правеше нещо по тялото на мъртвеца. Говореше на същия мъртъв език и извикваше бог знае какви заклинания. Няколко получовеци поднесоха напред купи с мазен на вид еликсир. От време на време Ханис Арк топваше татуирания си пръст в тях и рисуваше символи по трупа.
Ричард продължаваше да наблюдава, докато се съвземе, а междувременно Ханис Арк изписа нещо върху челото на мъртвеца. Мазните очертания на символа засияха с приглушен, жълтеникавооранжев цвят сякаш отвътре. Ханис Арк вдигна високо ръце и припряно даде знак на дебнещите орди, които в миг започнаха да шептят друга песен. Когато звукът се извиси, той отново се приведе над тялото.
В следващия момент Ричард видя най-удивителното нещо. Гледката беше същевременно ужасяваща и завладяваща и той не можеше да извърне поглед.
Татуировките на Ханис Арк бяха започнали да сияят.
Докато изричаше магическите думи на мъртвия език, линиите, очертаващи различните символи по тялото му, засияха в същия ярък жълто-оранжев цвят като светещия на челото на мъртвия крал знак. Първо една, после друга татуировка просветваше за миг, след което угасваше, а на нейно място отвътре засилваше друга в неспирна, непрестанно меняща се поредица.
Ханис Арк се обърна към наблюдаващите полухора, вдигна ръка и на висок глас извика поредица от думи, които Ричард не разбра.
Съгласуваните крясъци на свещени думи в отговор на командите на мъжа, застанал в центъра, зазвучаха из пещерата с тътен като от гръм.
Докато Ханис Арк работеше и полагаше символи със светещи линии по мъртвото тяло, а същевременно с това символите по неговата собствена плът засияваха един след друг, сякаш в отговор на знаците, които рисуваше, шун-тук започнаха да напяват друго песнопение, някакъв последователен ритъм, който се повтаряше отново и отново. Всеки един такт сякаш възпламеняваше различен символ. Монотонното пеене не спираше, а звукът постепенно се наслагваше и дори Ричард усети, че се е увлякъл от неговата мощ и извратената му величественост.