Символите по цялото тяло на Ханис Арк засияваха в съзвучие с песните, първо един, после друг, проблясваха методично, после замираха, а на тяхно място изникваше още един в бърза последователност, сякаш различните символи означаваха различни неща, които отговарят на съответните изпети слова.
Ричард никога не си бе представял, че е възможно да съществува толкова сложно заклинание, нито дори такова, което да включва толкова много други хора.
Накрая татуираният мъж се обърна към Морещицата с непреклонен поглед, който тя явно очакваше.
— Стани — нареди Вика иззад Ричард.
Гласът й, повече от всичко друго, му се стори нереален, по-скоро като спомен от най-мрачните моменти в живота му. Ричард не помръдна. Не беше сигурен, че е способен да го направи.
Тя се наведе и изръмжа в ухото му.
— Казах да станеш.
Той успя само да кимне немощно, докато се мъчеше да се изправи на крака. Усети как ръката й го подхваща под рамото и му помага да се надигне и изправи.
С нейна помощ той извървя останалото разстояние до положения на каменната маса труп.
Ханис Арк се обърна, а черното му наметало изплющя. Приличаше на страховито привидение от друг свят. Червените му очи се приковаха в Ричард със стихийна напрегнатост.
Вика притисна Агиела си в задната част на главата на Ричард и го обездвижи на място. Зрението му се замъгли и изопачи. Отвори уста да извика, ала не успя да произведе нито звук.
Вика издърпа ръката му напред. Ханис Арк го сграбчи за китката и я придърпа по-близо над съсухрения труп. Ричард беше безпомощен и не можеше да направи нищо, за да се противопостави. Наблюдаваше сцената сякаш от някакъв друг свят.
Ханис Арк извади каменен нож, чието острие беше по-черно и от най-черните дебри на отвъдното.
После направи разрез през ръката на Ричард.
Той дори не усети порязването. Болката от Агиела заглушаваше всичко останало.
Във всеки случай всичко физическо.
Не заглушаваше внезапната, разкъсваща го отвътре агония. Имаше чувството, че ножът е ранил самата смърт вътре в него, а заедно с нея с кръвта му изтичат животът и душата му.
Кръвта от дълбоката рана на ръката му струеше върху тялото на краля. Цели ручеи се стичаха по вдлъбнатините между ребрата му.
Ханис Арк дръпна ръката му още по-напред и я задържа над повехналата уста на краля.
Когато се задоволи с количеството кръв, полято върху трупа, Ханис Арк изблъска Ричард настрани да не му се пречка. Ричард гледаше как кръвта му попива в одеждите и съсухрената плът на мъртвия мъж. Яркочервени ручейчета се стичаха по заоблените ръбове на олтара и се смесваха с вече потъмнялата кръв по целия под.
След като Ханис Арк го отблъсна, Вика дръпна Ричард настрани. Той беше твърде слаб, за да се противопостави. Нямаше смисъл дори да се опитва. Щяха да направят каквото бяха намислили и в този момент Ричард нямаше какво да стори.
Той се свлече на колене, прекалено изтощен да остане изправен. Вниманието на Ханис Арк, както и това на всички полухора, беше насочено към положеното върху каменната маса тяло. Беше твърде вглъбен в заниманията си, за да се интересува от Ричард.
Вика се приведе над него и приближи уста до ухото му.
— Притиснете раната с другата си ръка.
Ричард чуваше, че тя говори, ала не успяваше напълно да вникне в думите й. Нестихващата болка, която му беше причинил Агиелът, макар и отдавна оттеглен, все още разбъркваше мислите му.
Тя сграбчи лявата му длан и я положи върху кървящата зейнала рана на дясната му ръка.
— Натискайте — каза тя тихо и заговорнически. — Натискайте мястото силно с ръката си.
Ричард кимна.
— Благодаря…
Не беше съвсем сигурен защо й благодари. Просто му се стори редно.
Ричард забеляза, че цялото тяло на краля засиява, сякаш символите бяха възпламенили нещо вътре в него и сега някакъв призрак изникваше от безжизнената черупка на тялото му.
Шестдесет и осма глава
ВИКА ПОМОГНА НА РИЧАРД да се изправи на крака. Виеше му се свят и се чувстваше замаян, вероятно от загубата на кръв. Остатъчното действие от допира на Агиела в тила му постепенно затихваше и той започваше да стъпва малко по-уверено. При все това тя трябваше да му помага да пази равновесие, докато не се възстанови напълно, за да е сигурна, че няма да се строполи на земята.
Не толкова допирът на Агиела, а болестта вътре в него…болката от отровата на докосването от смъртта… беше онова, което заплашваше да го сломи. Ричард си спомни как Саманта го предупреждаваше, че състоянието му тепърва ще се влошава.