Усещаше, че наистина се влошава. Онова, което Вика и особено Ханис Арк бяха направили със зловещото на вид острие, внезапно го беше накарало да се почувства по-зле, беше го направило по-слаб и по-податлив на влиянието на болестта, загнездила се дълбоко в него.
Оръжието, което беше използвал Ханис Арк, имаше зловещ вид и не приличаше на нищо, което Ричард бе виждал досега. Дръжката му беше изработена от някаква кост, без съмнение човешка, а острието от най-черния, гладък като огледало камък, закрепен за дръжката с тънки кожени каишки, които също подозрително много приличаха на направени от човешка плът. Люспестият ръб на острието беше остър като бръснач и Ричард дори не беше усетил порязването. По това си приличаше с Меча на истината.
Изрисуваните глави на полухората подскачаха нагоре-надолу, докато те крещяха задружно в ожесточено тържество по повод случващото се. Цялата пещера ехтеше от монотонното им пеене. Надеждите им най-после се оправдаваха. От хиляди години се опитваха да постигнат тъкмо това.
А Ричард беше човекът, който им помогна да осъществят целта си.
Той сведе поглед към Милостта, изобразена на пръстена му, и отново си спомни предупреждението на Магда Сеарус, че той може да унищожи света на живота. Страхуваше се, че като нищо можеше тъкмо това да е сторил.
— Какъв беше този нож? — попита той Вика с глух, дрезгав глас.
— Онзи, с който ви поряза ли?
Ричард само кимна, тъй като не искаше да напряга гласа си, освен ако бе неизбежно.
Вика се приведе до ухото му, за да може той да я чуе въпреки боботещия тътен, отекващ в пещерата. Същевременно наблюдаваше Ханис Арк, за да е сигурна че той е зает. Ричард се запита дали тя не просто не иска да си навлича гнева му, задето го обезпокояват, или има по-дълбока причина.
— Ножът е изработен от шун-тук — обясни Вика. — Господарят Арк има няколко от тях. Шун-тук твърдят, че техните ножове могат да покосяват мъртвите.
— Нима те говорят?
— Само когато пожелаят.
Ричард не беше съвсем сигурен, че разбира какво има предвид тя… нож, който може да покосява мъртвите… ала му се стори достатъчно ясно, че не изпита нужда да я притиска за обяснение. Забеляза неколцина от онези мъртви, които бяха вдигнати от гроба и принудени да служат като пазачи в подземния затвор на шун-тук. В този момент те стояха като вкочанени трупове по края на пещерата, а светещите им очи проблясваха в червено, докато наблюдаваха случващото се от сенките. Ала Ричард вече знаеше прекрасно, че ако пожелаят, те могат да се движат изненадващо бързо.
Хрумна му, че ако по някаква причина, известна само на мъртвите или на полухората, те станат неуправляеми, да разполагаш с оръжие, което е способно да ги повали, би било от полза, ако не и направо безценно. Ричард се беше бил със съживените мъртви. Не бяха лесен противник. Повалянето им беше трудна задача дори за неговия меч.
Копнееше мечът му да беше още при него. Знаеше, че на това място, претъпкано с полухора и ходещи мъртъвци, той най-вероятно нямаше да му помогне особено да успее да си пробие път навън с бой, ала да го усети на хълбока си, щеше да му подейства успокоително.
Ако не друго, то поне можеше да смогне да посече мъртвия крал на парчета.
Когато погледна отново към олтара зад Ханис Арк, дъхът на Ричард секна, тъй като видя, че трупът също си поема дъх.
На мястото на тялото на краля сега лежеше прозрачна, синкава, призрачна фигура. Забуленият в мъгла силует се раздвижи. В този момент тялото също помръдна. Двете заедно, дух и мъртво тяло, се движеха като едно цяло. Сякаш трупът бе обладан от прозрачен призрак.
Когато шун-тук забелязаха движението върху олтара в центъра на помещението, някои от тях изреваха тържествуващо. Други завиха като че от уплаха. В края на краищата пред очите си виждаха крал, който притежаваше способността да се завърне в света на живота. Това не беше господар, който следваше да бъде просто почитан, уважаван и следван, но и такъв, който вдъхваше неимоверен страх. Макар да се случваше онова, което всички те искаха, да го видят наистина да се сбъдва, беше плашещо.
За тях това представляваше ново начало, нова епоха. След няколко хиляди години на изчакване портите към техните земи най-сетне бяха отворени и най-накрая се бяха сдобили с истински крал. Крал, който, опасяваше се Ричард, щеше да ги поведе отвъд тези порти на завоевателна мисия за налагане на господство.
Ричард виждаше, че Вика, макар да бе изиграла основополагаща роля и да бе способствала това да се случи, беше обезпокоена от гледката.