Мисълта, че той е човекът, изиграл ключовата роля за връщането на този мъж към живота, обаче му беше омразна. Това беше мъж, който в една отдавна отминала епоха беше сял смърт и разруха по целия свят. Сега се беше върнал и Ричард не вярваше престоят в Отвъдния свят да го е променил.
Без Ричард нищо от това нямаше да бъде възможно. Шун-тук може да имаха известно участие, Вика може да имаше известно участие, а Ханис Арк безспорно имаше пръст в това, ала Ричард беше човекът, който го беше направил възможно.
В него се криеше двоен потенциал — на смъртта и на живота. Той принадлежеше към това кралство. Носеше както живота, така и смъртта в себе си. Доброто и злото бяха едно цяло. Той беше избраникът.
Ричард предвождаше Д‘Харанската империя. Беше наречен фуер грисса ост драука, „онзи, който носи смърт“ на високо Д‘Харански.
И току-що беше изпълнил ролята си на носител на смърт. Току-що беше спомогнал за разпространението на неимоверно зло, като бе донесъл смъртта в света на живота.
Знаеше, че само от него зависи да намери начин да сложи край на всичко това. Никой друг нямаше шанс да направи нещо, за да го прекрати.
Напомни си, че единственото, което трябва да стори, е да се измъкне от лапите на Ханис Арк, една Морещица и кой знае колко хиляди полухора, които можеха да призоват армия от мъртъвци. След това оставаше само да сложи край на пророчеството.
Освен това трябваше да остане жив достатъчно дълго време.
Сияйната фигура на краля седна. Полухората ахнаха от вълнение и почуда.
Дори за тях беше ужасяващо да видят как мъртвец се събужда от смъртта, а за Ричард гледката беше потресаваща, тъй като разбираше какво означава всичко това.
Съсухрената плът на краля явно беше станала по-пластична, без съмнение беше поомекнала благодарение на кръвта на Ричард и черните магии на Ханис Aрк, които бяха свързали духа и телесната му форма в едно. С всеки изминал миг мъртвецът сякаш се движеше с по-голяма лекота, ако ли не дори плавно като жив човек. Сякаш самото прозрачно, неземно присъствие, сияйният дух, донякъде вдъхваше живот на трупа.
Ричард се запита дали всъщност не е свидетел на това как духът на мъртвия крал направлява събитията от Отвъдния свят… Направлява събитията в света на живите.
Синкавото зарево, излъчвано от духа, изглеждаше по-живо от трупа. Лицето му стоеше на същото място като това на тялото, така че чертите на синята светлина запълваха празнините по сбръчканите останки и му правеха носа, устните и очите по-плътни.
Новите очи виждаха. Оглеждаха се. Реагираха.
Възкресените устни злобно се усмихнаха на заобикалящия го свят — свят, към който някога бе принадлежал.
Ханис Арк отстъпи назад, когато кралят дух залюля крака от каменната маса. За момент остана така, загледан в обожанието на полухората, които сега бяха вдигнали юмруци във въздуха и напяваха в един глас:
— Су-ла-кан! Су-ла-кан! Су-ла-кан!
Както и подозираше, мъртвият крал на полухората беше император Сулакан от Стария свят, от старата война, чийто дух сега бе върнат към живота.
Ричард копнееше да умре и да се свърши с всичко това.
Шестдесет и девета глава
В НАЧИНА, ПО КОЙТО кралят дух придържаше пропитите с кръв одежди към гърдите с леко присвитата си в юмрук лява ръка, имаше нещо царствено. Той огледа пещерата с премерено, величествено достойнство, наслаждавайки се на благоговението на масите, които наблюдаваха победоносното му завръщане към света на живите. Докато шун-тук скандираха името му като полудели, мъртвият Сулакан най-сетне започна да се усмихва одобрително.
Воднистият поглед на краля на полухората, някогашен император на Стария свят, обиколи тълпите, запълнили всяко кътче на пещерата. Най-накрая искрящите му очи се спряха на Ричард, човека, дарил му кръвта си.
Той отвърна на предизвикателния му поглед. В този момент би дал всичко, за да получи меча си обратно.
Вдигнатият от смъртта крал прокара пръст по все още прясната кръв, кръвта на Ричард, която се стичаше по кокалестите му гърди.
Ричард се надяваше отровното докосване на смъртта, което се крие в нея, да притежава силата да отнесе починалия мъж обратно в света на мъртвите, където му беше мястото. Знаеше обаче, че това бе напразна надежда. С безпочвени въжделения нямаше да успее да прокуди този мъж далеч от света на живота.
Сулакан поднесе окървавения си пръст към устните, вкуси кръвта и затвори очи, а на лицето му се изписа екстаз. После отново отвори очи и умишлено се вторачи в Ричард. Отправи му най-противната усмивка, която той някога бе виждал.