Това обаче го поставяше в още по-непосредствена опасност от тяхна страна. Що се отнасяше до полухората, кръвта на Ричард, а вероятно и неговата плът, току-що се бяха доказали като изключително ценни. Той беше убеден, че всеки един от тях би искал да отхапе от месата му или да изпие глътка от кръвта му, с надеждата да се сдобие с душата му.
Немалко се протягаха да прокарат пръсти по кръвта, стичаща се по ръката му. После докосваха устни, за да вкусят онова, за което копнееха очите им.
След като Ханис Арк се беше отдалечил напред, Вика си даде сметка за надвисналата така наблизо заплаха и припряно поведе Ричард през блъсканицата. Здраво стиснала го за ръката, тя го насочваше през напористата тълпа от полухора, която стремително се спускаше към мишената си. Вика забърза ход, като си проправяше път с лакти, нетърпелива да го изведе от помещението, далеч от жадните погледи на зяпачите. Веднъж измъкнали се от тълпата шун-тук и навлезли в коридора, който водеше навътре из скалите, те вече успяваха да се придвижват по-бързо. Тя вървеше целеустремено напред със съзнанието, че Ричард е награда, която Ханис Арк си е оставил за по-късно.
— Ръката ми най-после спря да кърви — каза й той, след като бяха повървели в мълчание известно време. — Благодаря.
Тя го изгледа навъсено.
— Исках просто да ви остане някаква кръв, в случай че им потрябва още, нищо повече. Не се опитвайте да влагате някакъв друг смисъл.
Ричард беше твърде разстроен дори да й отвърне с насмешлива забележка.
Когато стигнаха неговата тъмница сред лабиринта от проходи и дупки, Вика го натика вътре.
Неколцина от насъбралите се в коридора пред входа шун-тук направиха някакъв жест по нейна команда и трепкащата зеленикава светлина се материализира като от нищото. Ричард вече беше чул, че някои от тях разполагат с окултни сили и дори със способността да съживяват трупове. Оказваше се истина.
За пореден път бе затворен в пещерен зандан без изход и хиляди полухора, които искаха да разкъсат плътта му направо от костите и да изгълтат кръвта му, застанали недалеч отвъд зеления воал, отвъд границата към Отвъдния свят, която явно можеха да направляват по своя воля.
Щом бяха способни да издигат тези зеленикави стени, то без съмнение можеха и да ги разрушат.
Приятелите му бяха изложени на същата смъртна опасност като него.
Дори да успееше да стори невъзможното и някак да се изплъзне от лапите на полухората, не измъкнеше ли Зед и Ничи, той беше обречен да загине от отровата на докосването на смъртта, стаена в него.
Съдбата на Калан не беше по-различна.
Седемдесета глава
ХАНИС АРК ПОВЕДЕ КРАЛЯ на мъртвите навън към зората на новия ден в света на живота. Орди от десетки хиляди полухора ги следваха на почтително разстояние. По-скоро на продиктувано от страх разстояние, помисли си той.
Ханис Арк се поспря, когато кралят прекъсна бавната си разходка, за да се наслади на раждането на новия ден. Тежки облаци скриваха небето и по-високите върхове. Воали мъгла се носеха толкова ниско, че забулваха билата на каменните кули.
Ронливите скални върхове напомняха на Ханис Арк на сбити туфи блатна трева, изсъхнала и вкаменена. Късчета от тях се откъсваха с времето, осейвайки земята с разчленени отломки, които страшно много приличаха на каменни пръсти.
Всичко в това място изглеждаше старо, порутено и мъртво. Тук-там разпръснатите храсталаци и закърнели дървета, вкопчили се в живота между зъбери и по-закътани местенца, изглеждаха полумъртви. Сякаш наистина животът и смъртта тук съществуваха в съдружие.
— Отдавна не съм бил в този свят — каза кралят дух с глас, който сякаш извираше от двата свята едновременно. — Хубаво е да се завърнеш. Най-сетне след всичко, което постигнах в Отвъдния свят, настана време да въдворя ред и по тези земи.
Ханис Арк наблюдаваше как току-що обединените дух и тяло съзерцават печалния свят на живота. Бяха постигнали всичко, което можеше да се постигне на това опустяло място. Вика беше подготвила заминаването им и се беше погрижила шун-тук да насъберат нужните за пътуването им провизии. Всичко беше готово.
— Бих искал да потеглим незабавно — каза Ханис Арк.
— А възнамерявате ли да вземете с нас и мъжа, чиято кръв използвахте? — попита го кралят, докато попиваше гледката на каменистата пустош така, сякаш се наслаждаваше на отрупано с цветя пъстроцветно поле.
— Ричард Рал ли? — Ханис Арк се усмихна сам на себе си. — Разбира се. Той трябва да бъде принуден да изпита болката и терзанието от загубата на силата и властта си, да изстрада унижението от краха да се срине от владетел на цяла империя до едно нищо.