Когато Вика го отведе в килията, след като го бяха ранили и използвали кръвта му, за да възкресят император Сулакан, Ричард я бе попитал какво възнамеряват да сторят с него. Тя се беше усмихнала по онзи дълбоко смущаващ начин, присъщ единствено на Морещиците, и му беше отвърнала, че самата тя ще прекара известно време с него, докато останалите пленници най-вероятно ще бъдат дадени на полухората, които изгарят от нетърпение да ги изядат заради душите им.
Предполагаше, че след това полумъртвите дяволски изчадия ще дойдат и за него. Хиляди пъти си го беше представял, а после още толкова. Беше се опитал да измисли някакъв начин да избяга, след като бяха надигнали воала, когато дойдоха да го приберат. Не му хрумна нищо, което да имаше дори най-нищожен шанс за успех. Знаеше, че те ще придойдат на талази и ще го сломят.
Малко беше да се каже, че беше отчаян и разстроен, оставен там в очакване на неизвестното. Искаше да излезе. Ако му предстоеше да умре, поне да можеше някак да си върне меча и да загине в бой. По-добре това вместо края, който те му готвеха.
Ако можеше да се добере до меча си, може би щеше да успее да убие поне наскоро възкръсналия от мъртвите крал. Вярваше, че ако намери оръжието си, можеше да има шанс да убие дори Ханис Арк. Прекара много време в размисли кого от двамата би убил, ако трябваше да избира. Без да може да разчита на дарбата си, поне с меча нямаше да загине съвсем безпомощен.
Ала не можеше да направи нищо — включително да се опита да се добере до меча си, — освен ако намереше начин да се измъкне от затворническата килия. В един момент си беше помислил, че Вика ще реши да му помогне, ако ще и с нещо съвсем мъничко дори. Ала не я беше виждал, откакто го беше оставила тук след церемонията.
Питаше се защо ли. Докато крачеше напред-назад в продължение на часове, размишляваше върху това какво ли всъщност си е наумил Ханис Арк. Сигурно кроеше нещо грандиозно. Ричард разбираше защо духът на Сулакан би искал да се завърне в света на живите, за да се опита да осъществи плановете си. Хрониката на Наджа недвусмислено описваше намеренията му.
Ричард погледна пръстена, който Магда Сеарус му бе оставила. Знаеше какво желае Сулакан. Желаеше да разруши Милостта.
Отново закрачи. Знаеше към какво се стреми Сулакан, ала каква беше ролята на Ханис Арк във всичко това? Не беше от хората, които ще се подмазват на призрачен крал. Сигурно кроеше собствени планове, искаше нещо за самия себе си. Ричард беше наясно, че хора като Ханис Арк искат едно-единствено нещо — власт. Татуираните по цялото му тяло символи показваха красноречиво докъде би стигнал, за да се сдобие с тази власт. Беше навлязъл дълбоко в най-тъмните окултни магии.
И разбира се, след като войната беше свършила и на света се беше възцарил мир… поне докато Пределът, възпиращ полухората, не беше рухнал, а Ханис Арк не беше върнал техния крал от смъртта… единствената останала истинска сила беше Д‘Харанската империя. Желанието му да отстрани Ричард от пътя си разкриваше съвсем ясно към какво се стремеше епископ Арк.
Искаше да се превърне в Господаря Арк и да управлява Д‘Харанската империя.
През цялото време, докато чакаше и обикаляше, Ричард често-често отиваше до останалите пролуки, запречени от зелените воали. Подвикваше при всеки един с надеждата отново да установи връзка със Зед или с когото и да било другиго. Искаше му се да знае дали все още са живи, дали са добре. Викаше, докато не остана без глас. Така и не получи отговор. В близост до него нямаше други затворници.
Опита се да не го приема за лош знак.
Върна се към размишленията си за намеренията на Ханис Арк и краля дух. Запита се дали вече бяха тръгнали. Ако Ханис Арк все още беше тук, без съмнение щеше вече да е слязъл долу при него, за да злорадства и да го изтезава.
Зачуди се дали пък не го държаха наблизо като източник на кръв, в случай че трупът на Сулакан от време на време се нуждае от освежаване. Може би императорът изчакваше да провери дали няма да му е необходима още кръв. Може би не знаеха и затова засега си бяха оставили Ричард подръка.
А той не искаше нищо повече от това Сулакан да дойде да си вземе кръвта. Ако получеше дори нищожен шанс, щеше да се възползва. Копнееше да разкъса на парченца този ходещ труп… ако ще и с голи ръце, та дори и със зъби. Може би нямаше силата да нарани духа, ала ако успееше да унищожи телесната му обвивка, можеше да постигне нещо.
Даваше си сметка, че подобно сражение ще му коства живота, ала жертвата си заслужаваше, стига да сложеше край на случващото се. Пък и бездруго иначе сигурно щяха да го дадат на полухората да го изядат.