Чувстваше магията на меча някъде в далечината. Ала при все че го усещаше, разстоянието, което ги делеше, беше твърде голямо, за да го преодолее. Между тях имаше връзка, която сякаш чакаше да бъде осъществена, чакаше неговото завръщане. Ричард чувстваше оръжието, но нямаше как да го достигне.
Ако се намираше по-близо, той можеше да го призове. Беше свързан с острието и от известно разстояние можеше да го притегля към себе си. Беше го правил и преди… да го извиква при себе си. Ала този път бе твърде далеч. Освен това се намираше отвъд зелената преграда към Отвъдния свят. Дори ако по някакъв начин се приближеше достатъчно и той го привикаше, както го бе правил в миналото, пропаднеше ли в отвъдното, щеше да го изгуби завинаги.
Попипа раната от порязването на ръката си. Вече се беше затворила и започваше да заздравява, ала плътта под кожата беше черна. Зачуди се дали се дължи на ножа, или на смъртоносната отрова в тялото му.
Вероятно нямаше значение, помисли си. Сигурно не след дълго шун-тук най-сетне щяха да получат позволение да го разкъсат на парчета. Може би ги удържаха до този момент само защото на Сулакан можеше да му потрябва още кръв. Останалите сигурно вече бяха принесени в жертва. Съвсем скоро щеше да дойде времето и на Ричард.
Вероятно щяха да нахранят полухората с него още преди отровата да успее да го убие. Със зловещо любопитство се запита дали отровата няма да убие и полухората, които опитат от плътта му. Сигурно не. Те бяха от Третото кралство.
Седна на земята, облегна се на стената и започна да си подхвърля дребни камъчета от скука. Замисли се дали Саманта е успяла да избяга. Нямаше ни най-малка представа какво ще прави сега, останала сама толкова далеч от дома си, ала поне се беше изплъзнала от лапите на Ханис Арк. Разбира се, нямаше как да знае със сигурност дали е успяла да се опази от плаващите зеленикави смъртоносни прегради, или дали не е попаднала в ръцете на полухората.
Толкова бе настоявала да дойде с него, да му помогне, да се опита да спаси майка си. Искаше да му помогне да се противопостави на надвисналата над света заплаха. Искаше да изпълни дълга на родените с дарбата жители на Стройза. Беше проявила огромна решителност.
Ричард чувстваше вина, задето я бе изоставил, макар да осъзнаваше, че не бе имал никакъв избор. Въпреки това се чувстваше зле. Единственото, което беше успял да стори, беше да я накара да избяга, за да не бъде заловена заедно с него.
Свлече се ниско до стената и отпусна ръце на коленете си. Пленничеството, болката, причинена от Агиела, и тревогата го бяха изтощили. Беше премалял от глад.
По-лошото беше, че отровата в него изпиваше останалите му сили.
— Господарю Рал?
Ричард вдигна глава. Стори му се, че някой извика името му. Гласът идваше отдалеч и звучеше леко приглушено през трептящата зеленикава стена към Отвъдния свят, ала му заприлича на гласа на Саманта.
Седемдесет и трета глава
— ГОСПОДАРЮ РАЛ?
Втория път сякаш идваше по-отблизо. Вече беше убеден, че това е гласът на Саманта.
Изправи се припряно.
— Господарю Рал?
Този път гласът се чу току пред входа на затворническата му килия.
— Саманта? Ти ли си, Саманта?
— Господарю Рал! Господарю Рал! Добре ли сте?
— Да! Хванат съм в капан. Не мога да изляза. Затвориха ме зад един от воалите към Отвъдния свят.
— Зная.
— Как ме откри, за бога?
— Една жена, облечена в червена кожа, ме видя да се крия зад скалите точно пред пещерите, където ви бяха отвели.
— Червена кожа ли? И не те взе в плен?
— Помислих си, че няма начин да не ме хване и да не ме даде на всички онези полухора. Повечето от тях вече бяха минали много близо до мястото, на което се криех. Тя идваше откъм пещерите и се опитваше да настигне мъжете, които ги предвождаха.
Ала като ме забеляза, вместо това тя ми направи знак да остана на място, да се скрия и да чакам. Нямах никаква представа защо. Страхувах се и не знаех дали мога да й се доверя, ала и не знаех какво друго бих могла да направя. Излезех ли, другите без съмнение щяха да ме докопат.
След известно време, след като всички вече бяха отминали, тя се върна.
— И не те залови?
Саманта замълча за миг.
— Не. Нямам представа защо не го направи. Взираше се в мен доста дълго, сигурно обмисляше нещо. Аз стоях пред нея разтреперана и си представях как ще нахрани с мен полухората, които бяха минали оттам. Ала после се случи най-невероятното нещо. Тя се наведе и ми каза къде се намирате.