Ричард остана поразен.
— Тогава тя сигурно е с теб сега? Помогнала ти е да слезеш тук, нали?
— Не, само ми каза къде ви държат. Като че дори това решение й костваше неимоверни усилия. След това отново побърза да настигне другите.
— Знаеш ли накъде са тръгнали те?
— По-голямата част май се бяха насочили на юг, към портите, през които влязохме ние. С тях имаше толкова много шун-тук, че сякаш самата земя се движеше. Не ги виждах всичките, затова не мога да твърдя със сигурност, че цялото множество се е отправило на юг. Имах чувството, че гледах как се нижат покрай мен цял ден. Убедена съм обаче, че част от полухората не са заминали.
— Значи тук, в пещерите, още има полухора?
— Да. При това много. Отне ми доста време да си проправя път до тук — каза тя трескаво. — Те са навсякъде из пещерите. Няколко пъти ми се наложи да ги чакам да си тръгнат с часове.
— Къде се намират сега?
— Не съм сигурна. Зная, че охраняват проходите. Господарю Рал, трябва да излезете от там! Полухората не след дълго ще минат отново оттук. Обитават тези пещери като призраци. Не бива да стоя тук… Ще ме хванат. Трябва да излезете! Трябва веднага да излезете!
Ричард безпомощно вдигна ръце.
— Не мога, Саманта. Полухората притежават способността да пропъждат зелените воали, но аз не. Ако знаех как да изляза, щях вече да съм навън. Хванат съм в капан.
— Господарю Рал, аз не мога да остана тук. Пещерите са пълни с полухора. Остана ли, ще ме хванат, а тогава…
— Чуй ме, Саманта, трябва да бягаш. Права си. Не бива да оставаш тук, защото ще те хванат. Измъкни се оттук. Изчезвай веднага.
— Вие трябва да дойдете с мен.
Ричард прокара пръсти през косата си, като изръмжа от гняв.
— Саманта…
— Открих някои от останалите.
— Какво?
— Докато ви търсех, открих някои от войниците. Говорих с тях така, както говоря с вас сега. И те са хванати в капан от другата страна на зеленикавите була. — Последва дълга пауза. — Господарю Рал — продължи тя със сподавен от сълзи глас, — говорих и с майка си.
Ричард замръзна.
— Добри духове — прошепна тихичко, за да не го чуе момичето.
— Господарю Рал, умолявам ви, трябва да ми помогнете да я измъкна. Сама не мога да го сторя. Имам нужда от вас.
Ричард сви юмруци и стисна челюст. Наложи си да остане спокоен, за да може да помисли. Налагаше се да й каже жестоката истина.
— Саманта, ти трябва да избягаш. Аз съм в капан. Не мога да изляза. Спасявай се. Майка ти би искала да се спасиш, да живееш.
— Зная го. Тя сама ми го каза. Ала аз не мога просто да се предам.
Ричард се подпря на стената до трепкащата зелена светлина. Щом се приближи, духовете на мъртвите от другата страна станаха неспокойни и се притиснаха до стената в опит да се измъкнат и да се доберат до него.
Вторачи се в тях за миг. По някакъв начин и той беше един от тях. В него живееше смъртта. Ричард принадлежеше към Третото кралство. Беше животът и смъртта в едно. И все пак беше окован от смъртта в света на живота.
— Господарю Рал…
Чуваше как тя тихичко ридае.
Той беше единствената й надежда.
— Съжалявам, Саманта, ала няма как да изляза навън.
— Ала вие сте длъжен. Вие сте избраникът.
Избраникът, помисли си ядно. Какво добро му беше донесъл фактът, че той е „избраникът“?
Ричард се изправи. Той принадлежеше към двата свята едновременно. Беше жив, но носеше смъртта в себе си. Вече беше мъртъв, ала животът се беше вкопчил в духа му.
Изглеждаше така просто. Нима беше възможно да е истина?
Магда Сеарус и Мерит му бяха оставили съобщение. Бяха казали: „Знай, че носиш в себе си онова, което ти е нужно, за да оцелееш. Използвай го“.
Използвай го.
На думи беше лесно…
Седемдесет и четвърта глава
— САМАНТА?
— Тук съм.
Ричард сведе поглед към Милостта, изобразена върху пръстена, който му бяха оставили Магда и Мерит. Той служеше да му напомня за онова, което е важно. Милостта в същността си олицетворяваше двата свята и начина, по който животът ги съчетаваше и балансираше… Света на живота и света на смъртта. Изобразяваше и тяхната свързаност.
Вдигна поглед.
— Саманта, искам да се отдръпнеш назад. Отдръпни се от зелената стена.
— Господарю Рал, няма къде другаде да ида…
— Исках да кажа да отстъпиш назад… или по-встрани. Ако преградата пред Отвъдния свят помръдне, искам да се махнеш от пътя й. Върни се малко по-назад по коридора.
— Защо? Какво смятате да правите?
— Побързай, не знаем с колко време разполагаме, преди да се появят други полухора. Бързо, веднага. Махни се оттам.