— Помниш ли какво ми беше казала? — попита я той, докато проверяваше участъка пред и зад тях в тъмнината. — Каза ми, че аз принадлежа към този свят… Третото кралство. Живот и смърт в едно цяло. Тъй като нося смъртта в себе си, аз съм част от двата свята.
— Значи сте преценили, че щом принадлежите към света на живота и можете да съществувате тук въпреки смъртта във вас, поне за известно време, то тогава бихте могли да оживеете и там, поне за малко, въпреки живота във вас, така ли?
Ричард кимна.
— Поне за кратко.
Тя сякаш си спомни за най-неотложната задача, огледа се наоколо и посочи.
— Гласовете на останалите хора, които чух, идваха оттам. Трябва да ги освободим. Трябва да измъкнем майка ми. Побързайте, преди шун-тук пак да дойдат насам.
Ричард кимна, макар вече да беше тръгнал. Саманта тичаше до него.
— Оттук, Господарю Рал — каза тя и се втурна пред него, след което сви по друг проход вдясно.
Грапавият разкривен тунел беше неосветен, ала в далечината зеленикаво сияние се отразяваше в камъка и му позволяваше да вижда поне накъде се движат.
Ричард препускаше покрай човешки кости. Бяха захвърлени и струпани на камари до стените, като на места се разпиляваха в неравни трапове отстрани.
Задъхан от бързия бяг, той се спря, когато Саманта се закова на място, вдигна ръка и посочи.
— Там.
— Майка ти ли е там? — предположи той.
Тя кимна.
— Побързайте.
Ричард си пое дълбоко дъх и без да се бави, пристъпи в тъмнината отвъд блещукащия зелен воал. В първия момент го обгърна същата черна пустота на безвремие. Не понесе по-лесно мъчителното чувство на безпътица в този всевечен свят. Донякъде дори му се струваше, че никога не го е напускал.
Когато стената се разпръсна и той се завърна в реалността на света на живота, видя пред себе си онемяла чернокоса жена, която се беше вторачила в него с големите си тъмни очи.
Саманта се втурна през вече открития проход в помещението, където жената стоеше като статуя в ням потрес. Момичето се хвърли в протегнатите й ръце. Саманта беше дребна, крехка версия на майка си. Ричард очакваше тя да напомня на нея, ала поразителната им прилика беше абсолютно изненадваща.
— Сами — въздъхна жената с дълбоко облекчение. — Добри духове, мислех си, че никога няма да те зърна отново.
— Това е Господарят Рал — каза Саманта и кимна, докато дърпаше ръката на майка си, влачейки я към изхода на килията.
— Господарят Рал ли…? — Жената остана с отворена уста.
— Да. — Докато дърпаше майка си, Саманта махна с ръка, за да подкани Ричард да ги последва. — Побързайте, Господарю Рал. Трябва да освободим и останалите.
Без да се нуждае от допълнителни увещания, Ричард ги последва по петите навън. Саманта се спусна в тунела и не след дълго отново се закова на място. Изпъна ръка и посочи още една зелена пелена.
— Там.
Ричард не губи време за въпроси. Без да забавя скорост, той се хвърли към зеления воал и вледеняващо плашещата пустош. Когато мракът се разпръсна и пещерата вътре се избистри пред погледа му, той се озова лице в лице с неколцина потресени мъже от Първа гвардейска рота. Те се бяха скупчили един до друг, ала изпълваха цялото помещение. Онези, които седяха, облегнати на стената, скочиха на крака.
— Господарю Рал? — изненадано възкликна един от мъжете.
Ненадейно Кара ги разбута встрани и изскочи пред тях.
Хвърли се в ръцете му.
— Господарю Рал! Вие сте жив! Жив сте!
Съпругът й Бен, командващият генерал на Първа гвардейска рота, се показа зад нея. Изглеждаше също така облекчен да види Ричард като нея, макар и доста по-изненадан.
Кара, колкото и изтощена да беше, никога не бе изглеждала по-добре в очите на Ричард.
— Господарю Рал — каза тя, — изглеждате ужасно.
— Сигурно защото Морещица използва Агиела си срещу мен.
— Какво?!
— Дълга история, сега нямаме време — отряза я той и започна да избутва войниците към вече открития изход навън в тунела.
Ричард хвана генерал Мейферт за ръката, спря го и тихо му прошепна:
— Бен, къде са останалите?
С разтревожен поглед, Бен се озърна през рамо към подчинените си, които бързаха да излязат от затвора си.
— Онези идваха и ги отвеждаха един по един. Господарю Рал, знам, че ще прозвучи откачено, но те ги извличаха навън и ги изяждаха живи. Ние чувахме всичко. Чувахме виковете, преди да…
— Знам — каза Ричард. — Знам. — Той въздъхна отчаяно и двамата се спогледаха. — Съжалявам. Иска ми се да бях дошъл по-рано.
Бен поклати глава и погледна Ричард в очите.
— Нашата задача е да защитаваме вас, Господарю Рал, а не обратното.