— Ричард?
Това бе приглушеният звук от гласа на Зед, долетял някъде отстрани, през друга стена от зеленикаво сияние.
— Той е там — каза Бен и посочи. Говорихме с него, когато смятахме, че няма никого наоколо. Казва, че Ничи е в друга килия срещу неговата. Онези държаха родените с дарбата поотделно.
Ричард не пропиля повече време в приказки и още въпроси. Не беше моментът за сърдечни срещи и разказване на преживелици. Щеше да има предостатъчно време за това, ако успееха да избягат от пещерите и от обитаващите ги шун-тук. Сега той трябваше да освободи останалите и да се махне оттук.
Той препусна покрай мъжете и излезе през вече отворения изход в канаристия тунел. Подмина Саманта и майка й и се насочи към следващото трепкащо було от зеленикава светлина. Без капчица колебание хлътна в цветното сияние.
В продължение на цяла вечност се носи в пространството, където времето не течеше, докато накрая черната безгранична празнота се разсея, звуците и гледките на света се върнаха и Ричард видя изумения Зед да става на крака. Старецът се движеше болезнено бавно, сякаш бе седял на каменния под твърде дълго. Вълнистата му бяла коса стърчеше на рошави кичури. Скромните му дрехи бяха неимоверно мръсни.
Ричард прегърна набързо дядо си, ала бързо се отдръпна.
— Няма време за приказки — каза му, преди старецът да е успял да го обсипе с хиляди въпроси. — Трябва да се измъкнем оттук.
Зед изпъна костеливата си ръка към една от стените на килията.
— Ничи. Ничи е ето там. Можеш ли да освободиш и нея?
Ричард кимна, ала първо припряно побутна дядо си към коридора, където чакаха Саманта и майка й. Зед стисна ръцете на жената, неспособен да изрази с думи облекчението си, че вижда и нея на свобода. Очевидно двамата бяха разговаряли.
При следващия блещукащ воал сенчестите силуети на духовете отвъд се замятаха и загърчиха нетърпеливо в мига, в който той се приближи. И този път не се подвоуми, а незабавно се гмурна в света на мъртвите… И донякъде, неговия свят. Още щом се допря до бляскавата зеленикава светлина, духовете изчезнаха. Всъщност нямаше нищо. Пропадането в тъмнината беше страховито до момента, в който светът на живота ненадейно изникна пред него.
Още преди да е осъзнал напълно къде се намира, обляната в сълзи от радост Ничи вече обгръщаше врата му с ръце.
— Ричард… Как, за бога…
— По-късно — прекъсна я той, сграбчи я за ръката и я издърпа навън. Тя огледа внимателно очертанията на входа, изглеждаше удивена как така смъртоносната преграда към отвъдното изведнъж е изчезнала.
Вече в тунела, Ричард се спря. Всички заговориха в един глас, ала той вдигна ръка, за да ги накара да млъкнат.
— Тихо. Полухората са наблизо и могат да ви чуят. Не бихме искали да се бием с тях, освен ако се налага, особено тук, долу, в подземията.
На мига всички се смълчаха и започнаха да хвърлят разтревожени погледи нагоре-надолу по каменния тунел.
Ричард също се нуждаеше от тишина, тъй като искаше да остане насаме с мислите си, за да може да почувства връзката със силата на меча. Усещаше, че е по-близо от преди. Затвори очи и остави света около него да избледнее и да премине на заден план в съзнанието му, което му позволи да се отдаде на това крехко душевно възприятие.
Най-сетне вдигна ръка и посочи.
— Насам.
Спусна се надолу по коридора, профучавайки покрай осеяните с кратери скали, като свиваше в пресечките, по които го водеше притегателната сила на меча. Усещаше, че се приближава с всеки изминал миг. Тичаше отчаяно, подтикнат от неотложната необходимост да хване оръжието в ръка.
По пътя се натъкваха на нахвърляни покрай стените на тунела кости. На места бяха толкова много, че приличаха на останки, отнесени там от наводнение. Нямаше големи парчета като цял непокътнат гръбнак, крак или ръка. Всички кости бяха напълно разчленени, а отделните частици и парченца бяха струпани на плътни купчини. Всички черепи бяха спукани и отворени, за да могат шун-тук да стигнат до мозъка, така че и от тях бяха останали единствено късчета.
Ричард, повел безмълвната група от войници и притежатели на дарбата, най-накрая откри мястото, откъдето най-силно се усещаше близостта на меча. Чувството да долавя присъствието на оръжието му беше познато, така че сега знаеше, че се намира едва на крачка разстояние от него, отвъд поредната преграда на отвъдното.
За един кратък миг той се обърна назад към напрегнатите лица на останалите, след което престъпи границата към света на мъртвите.
Преди реалността дори да започне да придобива очертания около него, пръстите му вече бяха обгърнали ефеса на Меча на истината. Изпита огромно облекчение, че оръжието отново е у него. Веднага преметна ремъка през рамото и остави меча сам да се намести на левия му хълбок.