Изглежда, според Саманта това обясняваше всичко. Ричард беше склонен да се съгласи. Като горски водач беше правил горе-долу същото, докато пътуваше из неизследвани гори. Запаметяваше определени природни забележителности, за да успее да намери обратния път. Тя се чувстваше по-удобно под земята от него, затова трябваше да приеме, че това е нейният свят, и да й се довери като техен водач.
Ала при все това той също беше запомнил някои ориентири, които сега не виждаше.
— Това не е пътят, по който влязохме ние — прошепна й напрегнато, докато криволичеха покрай някакви кули от претопена скала.
— Зная — прошепна в отговор тя. — Аз трябваше да намеря начин да заобиколя всички полумъртви дяволски изчадия.
Ричард се зарадва да чуе, че тя е използвала ума си, за да намери безопасен път. До този момент не се бяха натъквали на шун-тук. Ала все пак му беше ясно, че полухората патрулират из тунелите и могат да се появят всеки момент. Веднъж щом узнаеха, че затворниците им са избягали, всички хора от народа шун-тук щяха да се спуснат по петите им.
Не знаеше колко още им остава, ала беше сигурен, че ще изпита облекчение веднъж щом излязат на повърхността. Нямаше представа дали ще бъдат в по-голяма безопасност над земята, ала безспорно там, където се намираха сега, ги грозеше опасност. Ако ги нападнеха в планините, щеше да им бъде трудно да се бият. Можеше да се окажат приклещени от тълпите шун-тук, блокирали всеки край на тунела, а после да бъдат изтребени един по един.
Напомни си, че този път разполагат с хора, притежаващи дарбата, и това без съмнение щеше да изравни силите. Ала не беше забравил от предишните си сблъсъци с полухората, че те не се страхуват за живота си и се нахвърлят неумолимо върху жертвите си.
Ако се наложеше да отблъскват шун-тук, Ричард можеше да ги посрещне с меча си, ала рано или късно щяха просто да надделеят с огромната си численост. Накрая щеше да се измори и те щяха да го изядат. Още по-обезпокояващото обстоятелство обаче беше, че той можеше да брани само едно място, докато полухората можеха да ги връхлетят от всички посоки.
Същото важеше и за дарбата, при това, ако се изправеха единствено пред полухората, а не пред вдигнатите от гроба мъртъвци. Родените i дарбата също бяха способни да убиват по много врагове наведнъж и Ричард несъмнено беше виждал как Зед си служи с магьоснически огън и поваля цели орди от вражески войски от Стария свят, ала дори магьосническият огън си имаше предел. Той трябваше да бъде призован и насочен. Само по себе си това действие представляваше огромно усилие, което много скоро те изтощаваше. Ако врагът продължаваше да напира и с всеки миг да настъпва с огромно числено превъзходство, дори магьосниците биха били сразени.
Все пак веднъж вече бяха сразени и пленени от тях.
Не биваше да забравя и ходещите мъртъвци. Възможностите на дарбата бяха ограничени срещу тях. Ричард вярваше, че тъкмо затова полухората, също като онези по времето на Древната война и Сулакан, използват труповете. Те не само че бяха изключително полезни в първите редици в боевете, ами можеха съвсем лесно да бъдат заменени и на практика съществуваше неизчерпаем запас от тях, така че ако не друго, те можеха да сломят от изтощение всяка съпротива.
Ричард следваше Саманта завой след завой през пресечения от проходи, пукнатини и лабиринти от кръстопътища маршрут, който познаваше единствено тя. Тичаше из този омагьосан кръг като скален плъх, без да пуска ръката на майка си, без да забавя темпо, за да премисли накъде да поеме.
Когато стигнаха една особено заплетена отсечка от проходи, без да спира, Саманта се надигна да погледне над главите на неколцината мъже зад нея, за да срещне погледа на Ричард. После посочи и направи някакво змиевидно движение с ръка, обозначавайки завоите, които ще последват. Ричард разбра какво има предвид момичето и накъде трябва да вървят и кимна.
Сграбчи ръката на Ничи и я избута напред.
— Отиди напред да я пазиш. Искам да се уверя, че всички останали ще преминат оттук, без да се загубят. Не ми се ще да се налага да се връщаме за някой, който се е отделил от групата.
Ничи докосна рамото му, безмълвно приемайки заповедта, след което бързо се втурна напред да догони Саманта и майка й.
Ричард забави крачка, за да поизостане, докато мъжете от Първа гвардейска рота тичаха покрай него по стъпките на предхождащия ги. Вече се бяха наредили в дълга колона, за да успеят да преминат през поредицата сложни завои, изкачвания и спускания из плетеницата от проходи. Ричард побутваше всеки мъж в правилния тунел, докато го подминаваха, да не би да пропуснат чупката. Подканваше ги да бързат и сочеше напред, за да се увери, че ще свърнат на правилните места. Едва виждаше в почти непрогледния мрак. Само проблясващите от време на време в съседните проходи воали от отвъдното им осигуряваха малко светлина. Надяваше се никой от тях да не се понесе към тях и да не им препречи пътя, или по-лошо, да не прелети отстрани и да ги раздели.