Ричард зърна Зед, който тичаше към края на колоната. Успяваше да поддържа същото темпо като останалите мъже. Макар да бе вече старец, той не само че беше много по-силен, отколкото изглеждаше, а и беше изпълнен с решимост да избегне съдбата, която ги застрашаваше в пещерния им затвор. Ричард знаеше, че дядо му държи да стои отзад, защото иска да пази гърба им при всеки признак за наближаваща опасност.
Кара, която се намираше точно пред съпруга си, следваше Зед в края на колоната. Тя видя как Ричард забавя ход, за да насочва мъжете по правилния завой.
— Вървете — изръмжа срещу него тя, като му замаха ядосано над главите на наблъсканите един в друг войници. — Не ни чакайте. Вървете.
Знаеше, че цели той да остане защитен сред мъжете от Първа гвардейска рота. Ричард обаче беше твърдо решен да се увери, че никой от тях няма да свърне в грешната чупка в мрачната пещера. Не искаше да загуби никого из тези тунели. Докато мъжете се промушваха покрай него, той ги избутваше в правилния тунел и често-често им посочваше пътя напред.
Кара се засили от края на колоната. Препусна в отсечката да стигне до Ричард. Не беше доволна, че се е забавил, и искаше да дойде до него, за да може да го защити. Най-накрая и последните двама се втурнаха покрай тях на бегом.
Точно зад тях, докато Кара се измъкваше от участъка преди съпруга си, от няколко странични отвора започнаха да се излизат безброй шун-тук.
Само един човек беше останал назад — Бен.
С меч в ръка той се обърна да прегради тунела.
Белезникавите силуети на полухората се изсипаха върху него като приливна вълна от тела и го повалиха.
Ричард и Кара спряха с усилие.
— Не! — извика Кара, видяла как полумъртвите дяволски изчадия нападат съпруга й с оголени зъби.
Времето като че спря.
Сякаш стотици от натритите с бял прах полухора се нахвърлиха върху него като глутница озверели вълци.
Ричард вече беше измъкнал меча си и препускаше назад по тунела. Трябваше да стигне навреме. Никога в живота си не беше тичал по-бързо.
По дивашките бели лица се разплиска кръв, щом те ожесточено раздраха гърлото му. Устата на останалите се отваряха жадно, за да вкусят от струящата течност, с надеждата да уловят изплъзващата се душа.
Ричард изкрещя от ярост, докато тичаше по посока на ужасяващата сцена.
Кара сви колене и заби рамо в гърдите на Ричард в мига, в който той я подминаваше, като го запрати в стената и му попречи да се гмурне в камарата от виещи, ръмжащи и гърчещи се в хищно умопомрачение шун-тук.
— Вече е твърде късно — кресна му тя и яростно го блъсна в обратната посока. — Тръгвайте! Тръгвайте! Нека саможертвата му не е напразна. Бягайте!
Шокиран от гледката, която беше видял току-що, Ричард извика:
— Зед!
Дядо му вече се връщаше, протегнал ръце към полухората, които разкъсваха падналия генерал със зъби.
Последното, което Ричард разбра, преди адското зарево от ослепителен жълт пламък да изригне в тунела, беше, че няма никакъв шанс да спаси съпруга на Кара. Той не бе успял дори да извика.
Ричард едва си поемаше дъх от ужас и гняв. Беше се случило твърде бързо.
Свистящата маса от течен огън, който Зед беше запратил в тунела, прокънтя оглушително в затворения проход. Въртящият се пламък избухна над земята и се разплиска по стените, помитайки ужасяващата сцена, а страховитият, ослепителен огън погълна всичко по пътя си.
Поне падналият в боя генерал нямаше да бъде изяден от зверовете. Беше пожертвал живота си, за да забави врага, с надеждата да успее да спаси всички останали.
По лицето на Кара се стичаха сълзи, докато изблъскваше Ричард нататък.
— Вървете! Бързо! Вървете!
И Ричард се затича.
Опряла длан в гърба му, за да е сигурна, че няма да го изпусне, Кара го тикаше напред и същевременно го пазеше. Зад тях тъмната, подобна на прът фигура на Зед се открояваше на фона на непоносимо яркото жълто зарево. В ревящото сърце на тази ослепителна светлина тъмните тела на полухората се превърнаха в скелети, а после в пепел за не повече от миг.
Смъртоносният огън бучеше назад из целия тунел, поглъщайки първата редица от ордите, които бяха по петите им. Шун-тук надаваха смразяващи кръвта писъци.