Напротив, това беше яростна, дивашка, кървава касапница, нито повече, нито по-малко.
Недалеч от него, стиснала незнайно откъде изнамерени ножове в двете си ръце, Кара се биеше с плашеща за гледане брутална свирепост. Ричард добре разбираше стръвната й ярост.
Обикновено я виждаше в битка с Агиела й, ала сега той нямаше да подейства, тъй като и неговата дарба не действаше. Дарбата вдъхваше сила на тяхната връзка, а без нея оръжието й лежеше безжизнено в ръката й, затова го бе заменила с двата ножа. С тях сееше не по-малко смърт, отколкото с Агиела. Ако не друго, в този момент тя сякаш ги предпочиташе заради безспорното им разкъсващо действие — живо свидетелство за силата на гнева й.
Зад него войниците от Първа гвардейска рота се биеха със същото зловещо ожесточение в стремежа си да отмъстят за убийството на своя генерал, водач, когото всички почитаха и обичаха. Те бяха елитът на д‘харанските войски, най-смъртоносните бойци, и в този ден достойно доказваха способностите си.
По начина, по който се биеха, Ричард виждаше, че те не се борят за живота си. Чисто и просто търсеха възмездие. Отмъщението на Първа гвардейска рота представляваше впечатляваща гледка.
При все това, колкото и ожесточено да се бореха, някои от войниците бяха пометени от наплива от виещи полухора. Ричард видя как падат под напора на десетки полумъртви дяволски изчадия, които като обезумели ги разкъсваха с оголени зъби.
Зад тях, зад полето на смъртта непосредствено около Ричард, осеяно със стотици трупове и агонизиращи полухора, Зед и Ничи разгръщаха мощта на дарбата си с гибелна ефективност.
Някъде в далечината, в периферията на вилнеещата битка, се чуваше свистящият рев на магьоснически огън, който профучаваше през мрачното небе, озаряваше каменните остриета с яркия си жълто-оранжев блясък и се приземяваше с трясък по полухората, докато те изскачаха от скалите. Стотици се превръщаха в пепел още преди да успеят да се включат в битката. Ала колкото и диваци да измираха, на тяхно място навън се изливаха още повече.
Ричард чуваше как каменни колони се сгромолясват върху нацапаните с креда фигури, когато огромните скални остриета се катурваха сред тях, без съмнение повалени от Ничи или от Саманта и майка й. Канарите смазваха мнозина от тях наведнъж. Огромни скални блокове и отломки от пречупените остриета рухваха и се стоварваха на земята, премазвайки безпомощните шун-тук, преди да успеят да избягат.
Земята се тресеше както от оглушителните взривове на магьосническия огън, така и от пукота на трошащите се каменни кули. Раздробяването на масивните скални отломки при удара в земята звучеше като буреносен гръм.
Ала ревът на магьосническия огън, взривният пукот на вдигнатите във въздуха скали, виковете на войниците и писъците на смъртно ранените за Ричард звучаха просто като глух екот някъде дълбоко в съзнанието му.
Вниманието му беше насочено към вълните от натрити с креда бели фигури, които го връхлитаха, за да отнемат душата му. Тези полухора очевидно се стремяха да се домогнат точно до него, а не до останалите. Знаеха, че именно неговата кръв беше върнала към живота техния крал. Искаха тази кръв. Искаха душата му за себе си.
Ричард нямаше нищо против. Радваше се, че го атакуват с такова настървение, че искат него, а не другите. Това му даваше възможност да убие още повече.
Макар да беше останал без дъх и ръцете му да бяха неимоверно изтощени, той дори за миг не спря да ги избива още щом го връхлитаха. Не намаляваше темпото. Дори напротив, гневът му набираше сили и се хранеше от отприщената ярост на меча. Тя подклаждаше неговата собствена и го правеше още по-смъртоносен, изостряше нуждата му да убива. Беше се потопил в свой собствен свят, напълно съсредоточен в задачата си.
И все пак дълбоко в съзнанието си усещаше, че няма да издържи още дълго. Просто към него неспирно се спускаха прекалено много изчадия. Изглежда, нямаше как да ги победи. Числеността им беше съкрушителна.
И тогава на сумрачната светлина Ричард видя как сред полухората от скалите най-сетне започват да се измъкват тромавите силуети на ходещите мъртъвци.
Седемдесет и осма глава
ИСКРЯЩИТЕ ЧЕРВЕНИ ОЧИ на ходещите мъртъвци се открояваха в сумрачната светлина на чезнещия ден. Движеха се по-бавно от шун-тук… Това бе причината толкова много полухора да излязат първи навън. Ала сега труповете тежко-тежко се измъкваха от пещерите, за да им помогнат за покосяването на хората с души.
Ричард започна яростно да посича полухората около себе си, за да прекоси кървавия участък до тъмните силуети на вдигнатите от гроба мъртви. Дрехите им висяха по тялото като прогнили дрипи. Съсухрената им плът беше потъмняла като покритите с нечистотии дрехи, така че като цяло приличаха на оформени от мръсотия човеци.