Ничи и Зед опряха пръсти в челото му. Ричард долови издайническото гъделичкане на дарбата, която изследваше отровата, загнездена дълбоко в него.
Ничи строго изгледа Зед.
— Усещаш ли го?
Зед й отвърна с мрачен поглед и кимна.
— Трябва да се доберем до защитеното поле. Не ни остава много време.
— Къде е Калан? — попита Ничи и се огледа наоколо да види дали някой няма отговор. — Къде е Калан? Трябва да приберем и нея. Сигурно се е влошила повече и от Ричард досега. Трябва да се погрижим за нея възможно най-скоро. Къде е тя?
— Наложи се да я оставим — обади се Саманта иззад Зед. — Аз излекувах някои от раните й, ала още не се беше събудила. Трябваше да я оставим да си почива и да възстанови силите си. Вече трябва да се е събудила и да ни чака в Стройза.
— На юг, през портите — успя да промълви Ричард.
— Значи първо отиваме там да приберем Майката Изповедник — заяви Кара с изненадваща сила, кураж и решителност, надвесена над рамото на Ричард. — Не можем да тръгнем към Двореца, без да сме я взели.
— Не е толкова далече — каза Саманта. — Само на няколко дни път, стига да побързаме.
— Щом я приберем, трябва да отведем и двама ви обратно в Двореца, за да ви излекуваме — обърна се Ничи към Ричард с поверителен, разтревожен тон.
Той кимна. Насили се да стане.
— Калан е в Стройза. Както казва Саманта, не е толкова далече. Близо до мястото, където са ви нападнали и пленили, след като дойдохте да ни спасите от Бръшлянената дева.
Ричард огледа всички обърнали се към него лица, след което насочи погледа си на юг.
— Хайде. Все още е достатъчно светло. Тръгваме веднага.
Все така стиснал меча в ръка, тъй като не беше готов да се откаже от силата на гнева, Ричард пое напред през неравната местност, прекрачвайки телата на хиляди паднали в бой шун-тук. Кара вървеше на крачка зад дясното му рамо. Останалите мълчаливо ги последваха.
Седемдесет и девета глава
ХАНИС АРК СЕ ОБЪРНА, когато забеляза високата, облечена в червена кожа жена да си проправя решително път през натритите с белило шун-тук, пръснати сред горския пейзаж зад тях. Огромната армия от злокобни полухора приличаше на бяла лавина, която помиташе дърветата по полегатия склон.
Настроението му помръкна, щом видя, че Морещицата е сама.
Питаше се къде ли се е загубила и какво ли я задържа. Пътуването през безлюдните земи на Третото кралство се беше оказало много по-лесно от мъчното преброждане на девствените гори в Печалните територии. Не би било така, ако се движеха с малка армия, ала множеството, което влачеха със себе си, беше неизброимо и затова напредваха бавно. Следваха ги толкова много полухора, че им отнемаше цял ден да прекосят един участък.
Морещицата не изглеждаше никак доволна. Като видя, че пристига сама, той изобщо не се зарадва. Вика заби лакът в една безмълвна жена шун-тук, която не се беше отместила от пътя й. Ханис Арк чу как челюстта й изпуква, след което тя се свлече на земята, където беше прегазена от ордите.
— Е, къде е Ричард Рал? — попита Ханис Арк, когато тя най-сетне ги настигна и застана до него. — Имай късмета да си го оставила да умре, докато си го измъчвала. Искам аз да го убия.
Тя стисна зъби за миг, при което мускулите на челюстта й се изопнаха.
— Господарю Арк, опасявам се, че явно е избягал.
Двамата със Сулакан се спогледаха.
— Какво искаш да кажеш с това „явно е избягал“? — попита я духът на император Сулакан, застинал на място.
Зад тях народът на шун-тук също спря своя ход.
Вика хвърли мимолетен поглед на призрака на Сулакан, след което стоманеносините й очи се насочиха към Ханис Арк и тя отговори:
— Изглежда, някак е успял да избяга. Всички запечатани килии бяха празни. Земята пред пещерите представляваше море от трупове на шун-тук. Било е касапница. Никога не бях виждала нещо подобно. Вонята беше невъобразима. Небето беше почерняло от лешояди. Сякаш самата земя се движеше, когато черните им тела прелитаха от място на място и пируваха с труповете. Мъртвите бяха привлекли какви ли не хищници — вълци, койоти, гарвани, лешояди, лисици, — всяко животно, което можете да си представите, беше дошло да оглозга останките. Мършоядите бяха надошли от близо и далеч на угощение.
Ханис Арк повиши глас, а в очите на Вика се четеше опасността, която се криеше в това.
— Ами пещерите долу? Какво е станало с пленниците, които оставихме там?
Вика преглътна мъчително.
— Господарю Арк, всички са изчезнали. До един. Войниците, притежаващите дарбата, Господарят Рал… Всички те са изчезнали.