Ханис Арк се приведе към сияещия дух.
— Ала как? — настоя той. — Та ние не знаем дори къде са отишли.
Духът се усмихна по онзи начин, който не се харесваше на Ханис Арк. После кралят вдигна мъртвешка ръка и даде знак на полухората зад него. Няколко шун-тук бързо се втурнаха напред и се скупчиха наблизо да чуят заповедите му.
— Доведете ми неколцина търсачи на души.
С рязко махване на ръката той ги отпрати да хукнат сред редиците, за да изпълнят нареждането.
— Търсачи на души ли? — попита Ханис Арк.
— Създал съм не един вид бездушни оръжия за целите си — покровителствено заяви Сулакан. — Някои ядат. Някои притежават сили. Някои издирват души. Ще изпратя неколцина от последните на мястото, от където са избягали затворниците, за да доловят същината на душите им. После ще издирят и убият хората, които са с Ричард Рал. Него ще доведат тук, при вас, за да направите онова, което трябваше да направите в самото начало.
— Тогава може би сме претърпели само временно поражение. — Ханис Арк срещна погледа на Вика. — Изглежда, съвсем скоро ще получиш своя шанс да накараш Ричард Рал да страда. А после аз ще прережа гърлото му и ще оставя кръвта му да изтече в краката ми.
Вика сведе глава.
— Да, Господарю Арк. Очаквам с нетърпение деня, в който ще имам възможност да изкупя вината си пред вас.
Той остана загледан в нея за момент, докато обмисли и претегли думите й, след което се обърна към Сулакан.
— Колкото по-скоро пристигнем там, толкова по-бързо ще завзема престола от ръцете на династия Рал и ще застана начело на Д‘Харанската империя.
— Съгласен съм. Търсачите ще тръгнат по петите на Ричард Рал, а ние ще се заемем с по-важните дела. — Сулакан подканящо протегна съсухрената си ръка пред тях. — Нека тръгваме към Народния дворец тогава, Господарю Арк. Чака ни дълъг път.
Осемдесета глава
ЛУДВИГ ДРАЙЪР НАКЛОНИ ГЛАВА, за да огледа по-добре, като междувременно извади носна кърпичка от джоба си и покри устата и носа си. Тя се беше напикала, но не оттам идваше най-противната смрад. С миризмата на кръв беше свикнал. Бърчеше нос, дишаше неохотно на пресекулки и му се гадеше от вонята на изпражненията, която лъхаше от раздраните й черва. Това беше един от най-неприятните моменти в неговата работа.
Прекрачи малката рекичка от урина, която се стичаше по каменния под, за да я огледа по-отблизо. Кръвта шуртеше навсякъде, така че нея нямаше как да избегне, ала тя не го притесняваше. Често му се случваше да затъва до китките в кръв.
Всичко това беше неизбежна част от неговата важна работа. Килна глава още мъничко и внимателно се взря в лицето й. Тя се вторачи немигащо в него с едното си необезобразено око.
— Направи ли някакво пророчество? — попита той Морещицата, която стоеше зад една от силно опънатите вериги.
— Не, още не — отвърна Ерика. — Задържах я близо до ръба, докато намерите време да дойдете да я видите.
Лудвиг се намръщи, опитвайки се да си обясни сбърканата картина пред себе си. Веригата беше изопната между куката, вклинена в каменната стена, на която беше закачена, и нейната кървяща китка. Най-накрая си даде сметка, че ръката беше счупена и извита назад под необичаен ъгъл, като по този начин опъваше допълнително веригата и затова изглеждаше толкова странно. Зарадва се, че разнищи загадката и си обясни онова, което в първия момент му се беше сторило нелогично.
Ерика не беше пестила сили, беше видно. Нямаше дори капчица съмнение. Тя беше изключително даровита, що се отнасяше до работата й. Ала Лудвиг също беше такъв.
Дочу тихичък звук.
— Какво каза, мила? — попита той и се наведе ниско.
Жената издаваше тихи звуци, които той не можеше да разбере.
Приближи се още повече.
— Опасявам се, че не те чувам добре. Ако искаш да бъдеш освободена от страданието, ще се наложи да говориш по-високо, за да мога да те разбера.
— Моля ви — изхриптя тя.
— Е, сега, нали знаеш какво искаме? — каза Лудвиг и се изправи. — Бяхме пределно ясни. — Той посочи Морещицата. — Не се съмнявам, че Ерика ти е обяснила. А сега се изкажи по-високо.
Беше се втренчила в него с едното си око, неспособна да отмести поглед.
— Моля ви… Оставете ме да умра.
— Ама, разбира се. Нали затова съм дошъл… Да те избавя от агонията.
Беше отнело доста време да я подготвят, да я докарат до това състояние. Не беше нещо, което да пришпориш или да претупаш. След всичките години на изследвания Лудвиг беше научил, че с търпение се постигат далеч по-добри резултати, отколкото ако се опитваш да насилваш крайния изход.