Бавно нарастващото напрежение, ужасът и болката носеха много по-добри и по-проницателни пророчества. Правилното и внимателно насочване на пътуването им към върховата точка на тяхното съществуване им носеше изключителни видения, щом надникнеха отвъд, в другия, всевечен свят. Такива пророчества търсеше той. Претупването на подготовката чисто и просто не даваше качествен резултат. Изтезанията представляваха игра на търпение.
От опит, а и от работата, която очевидно вече бе извършена по нея, знаеше, че информация, която жената ще предаде, преди да пусне в прегръдката на смъртта, щеше да бъде с по-добро качество. Той събираше сведения от най-мрачните дълбини на небитието. Този път очакваше да чуе велики неща. Усещаше го. Беше достатъчно опитен, та да знае кога думите ще са специални, важни или пълни със смисъл.
Такива особено знаменателни сведения никога не стигаха до ушите на епископа. Лудвиг ги пазеше само за себе си. Беше сигурен, че предстоящото никога няма да напусне пределите на Абатството.
— Ето какво — каза той към агонизиращото лице, което го гледаше. — Бих могъл да ти окажа мъничко съдействие. Бих могъл да ти помогна да предизвикаме пророчеството. Би ли желала да го сторя?
— Да… Моля ви, помогнете ми. Моля ви, помогнете ми.
— Затова съм тук — усмихна се той. — Тук съм да помагам. После ще те даря с онова, за което най-силно копнееш.
Намираше се близо, знаеше го.
Когато не му отговори, той направи знак на Морещицата. Без да се бави, Ерика притисна Агиела в тила на жената.
Тя се разтресе от адски болки. Веригите се раздрънчаха. Устата й зина и се разкриви. Не можеше да нададе вик, не издаде ни звук.
Опитът на Лудвиг му подсказваше, че тя виси между света на живите и света на мъртвите. Знаеше, че най-после е готова.
Вече се намираше в пределите на Третото кралство.
— Виждаш го, нали? — прошепна й сърдечно и нежно погали косата й с ръка. — Виждаш онова място отвъд воала.
Жената кимна и затрепери под тежката му ръка.
— Първо ще ми предадеш пророчество от мрачното място, което виждаш. Веднъж щом го направиш, аз ще изпълня желанието ти и ще те пусна във вечния покой на отвъдното. Искаш да преминеш, нали?
— Да…
Едва ли не можеше да вкуси пророчеството още там, назряло в нея като пресен плод, който чака да бъде откъснат. Щеше да го получи.
Майката Изповедник беше права, когато веднъж му каза, че щом той осигурява пророчествата, нужни на Ханис Арк да управлява, значи всъщност не Ханис Арк управлява. А Лудвиг Драйър.
В онзи момент не беше придал особено голямо значение на думите й.
Ала като се замисли, даде си сметка, че в тях има много повече истина, отколкото бе подозирал в началото. Винаги бе знаел, че Ханис Арк е потънал в собствените си задачи и е вглъбен в своите цели, затова разчиташе на насоките на пророчествата, които му осигуряваше Лудвиг. Тъй като пророчествата бяха внимателно подбирани, в действителност разчиташе на потайните, грижливо изготвени насоки на самия Лудвиг. Абатът споделяше само онова, което той пожелаеше Ханис Арк да узнае от отвъдното.
Думите на Майката Изповедник в онзи ден бяха хвърлили кристално ясна светлина върху всичко. Лудвиг представляваше скритата ръка, която движеше марионетката.
Ханис Арк, каквато и мощ да притежаваше, колкото и даровит и умен да беше, беше прекалено откъснат от света, прекалено обсебен от собствените си тесногръди натрапчиви идеи, за да знае как се случват нещата в големия свят. Не би успял да постигне всичко това без насоките на Лудвиг.
Лудвиг открай време кроеше планове някой ден да превземе властта. Все пак тъкмо той беше архитектът зад голяма част от придобитата мощ на Ханис Арк, така че кой бе по-подходящ да застане начело, ако не той.
При все това трябваше да подходи с огромна предпазливост. Въпреки всичко Ханис Арк беше изключително опасен мъж. Окултните способности, които притежаваше, не бяха за подценяване.
Той отново направи знак на Ерика и Морещицата отдръпна Агиела от главата на жената.
Беше готова. Време беше.
Лудвиг се приведе близо до нея и опря пръсти в слепоочията й. И тогава най-сетне добави последните необходими съставки на своята неповторима магия чрез заклинания, които сам беше сътворил, и ги остави да се влеят в жената. Те бяха заключителният елемент и щяха да й позволят да му даде онова, което той търсеше.
Устата й зина от шока. Единственото й здраво око се взираше немигащо напред.
Той отдръпна пръстите си. Тя клюмна.
— Говори какво виждаш — с нетърпелив и остър тон заповяда той.