Ерика изглеждаше скептично настроена, но въпреки това се отправи към вратата.
— Ще изпратя Дора там незабавно… И ще подготвя необходимото за заминаването ни.
Беше излязла в коридора едва преди миг, когато изтича обратно вътре с широко отворени очи.
— Абате… Трябва да тръгваме, веднага.
— Какво? Няма начин вече да са…
Ерика го сграбчи за ръката и го извъртя към прозореца.
— Вижте! Погледнете към онези хълмове ето там, в далечината. Виждате ли ги? Всички изглеждат еднакво. Това са шун-тук.
Лудвиг се ококори напред невярващо, а след миг изрева от ярост към Ханис Арк, задето му беше причинил всичко това. Не беше справедливо.
— Накарай Дора да доведе Майката Изповедник. Налага се да я вземем с нас.
Той понечи да се отдалечи, ала Ерика стисна ръкава на палтото му.
— Струва ми се, че не можем да чакаме толкова дълго. — Тя посочи през прозореца. Белезникавите фигури вече заливаха далечните хълмове. — Скоро ще бъдат тук.
Той потърка шията си с ръка и се загледа през прозореца.
— Имаш право. — Тръгна към вратата. — Ала Майката Изповедник е твърде ценна, за да си позволим да я оставим тук. Не си прави труда да обясняваш на Дора, просто й нареди да вземе Майката Изповедник и да дойде при нас. Кажи й да побърза.
— Това също ще отнеме време. Докато й свали оковите и я доведе в конюшните, ще мине време. А ние ще трябва да чакаме.
— Права си. — Той навлажни устни с език. — Кажи й… Кажи й да доведе Майката Изповедник в цитаделата в Сааведра. С теб ще тръгнем веднага. Най-добре да се срещнем там.
— Ами ако не се измъкне оттук навреме?
Той ядно махна с ръка.
— Имаме ли друг избор? С теб трябва да избягаме веднага, докато още имаме този шанс. Ако тя успее да се измъкне, ще се присъедини към нас.
Ерика, изглежда, се успокои, щом чу, че той не възнамерява да ги чака.
— Значи, отиваме в Сааведра?
Той се отправи към вратата, а Ерика го следваше плътно.
— Аз знам какво иска Ханис Арк. Винаги е копнял да свали от власт династия Рал. Не го интересува провинция Фаджин. Намеренията му са простират по-далеч. Щом вече е привел в действие плана си, значи е тръгнал към Народния дворец заедно с народа шун-тук, за да завземе властта. Няма да се върне в Сааведра скоро… ако изобщо някога го стори. Това е последното място, на което ще му хрумне да ни търси.
— Звучи логично — каза тя, а гласът й отекна из каменното помещение заедно с енергичното тропане на ботушите.
— Нямаме нито миг за губене. Кажи на Дора да вземе Майката Изповедник и да дойде при нас в цитаделата в Сааведра. Не й обяснявай нищо повече. Аз ще повикам каретата. Ще се срещнем в конюшните.
Двамата хукнаха по коридора. По-късно щеше да мисли как да си отмъсти на Ханис Арк. Сега трябваше да избегне съдбата която той му беше предопределил.
Осемдесет и втора глава
НА КАЛАН Й СЕ СТОРИ, че чува нечии стъпки в коридора пред стаята без прозорци, в която я бяха провесили на вериги от тавана. Трудно й беше да прецени наистина помежду накъсаните безпомощни гърлени хрипове, излизащи дълбоко от дробовете й. Всичките й сили отиваха в борбата да се задържи на пръсти, за да не се отпуска с цялата си тежест на оковите, обгърнали китките й. Ограничителите им бяха захванати за опъната до крайност верига, която минаваше през макара на тавана, а после беше закачена за стената.
Ако спреше да се мъчи да остане на пръсти, за да си почине, краката й не стигаха пода, така че цялата й тежест падаше върху ръцете. Тогава бързо започваше да изпитва затруднения с дишането. Когато усетеше да я обзема паника, че ще се задуши, налагаше се отново да се надигне на пръсти и да остане така, докато краката й не затрепереха от усилието, а не след дълго започваше да се изпуска и оковите поемаха тежестта й. По ръцете й се стичаше кръв от раните, причинени от железата.
Изгаряща болка пронизваше раменните й стави. Вече не издържаше. Ала нямаше начин да го прекрати. Имаше чувството, че ще полудее.
Дебелият босоног Ото седеше по-встрани и дъвчеше корава коричка хляб. Имаше обратна захапка и видимо само два зъба, и двата отдолу, точно вляво от средата. Бяха плоски, жълти и стърчаха напред, като захващаха горната му устна всеки път, щом затвореше уста. Сплесканият му нос, изглежда, е бил непоправимо потрошен преди много години, дотолкова, че беше едва ли не безполезен. И понеже обикновено дишаше през устата, рядко я затваряше.
Работата на Ото беше да я измъчва. От време на време ставаше и с дъбова пръчка, дебела колкото палец, я шибаше по гърба и през ребрата, докато тя не се изплъзне, не загуби равновесие и не увисне на оковите. Когато накрая избухнеше в сълзи от болка и отчаяние, той оставаше удовлетворен и си сядаше обратно до стената, задъвкваше храната си или чоплеше мръсните си боси ходила. Изглежда, беше обсебен от навика да човърка коричките на мазолите си.